По време на тези разговори Милдрид ме гледаше с подозрение, а Ерик неизменно отговаряше:
— Питай нея, татко. Грешката не е в мен — на което Хари отвръщаше:
— Ако беше моя съпруга, нямаше да я питам, просто щях да го направя — а това подтикваше Милдрид да ме гледа още по-настойчиво, галейки косите на Ерик с ръка, отрупана в пръстени.
Точно тази вечер бяхме сами. Ерик вече беше оглозгал свинските ребра, бе лъснал чинията си и дояждаше последното парче руло с мармалад. Като видя, че не съм докоснала и хапка от порцията си, той попита:
— Не си ли гладна, Маги, или си още на диета?
— Ерик — казах най-после аз, — искам да поговорим.
Той вдигна поглед от чинията и кимна в знак, че може едновременно да яде и да ме слуша.
— Ерик, постъпих на работа в Америкън Бродкаст Нетуърк. Започвам от утре като редакционен помощник за сто двайсет и пет долара седмично. И истински се вълнувам от това.
Думите се надпреварваха да изскочат от устата ми, но не толкова от радостно вълнение, колкото от страх; просто исках да приключим с този въпрос. Да свърша с мръсната работа. Да стигнем до момента, в които Хари Орнщайн (и той като мен мислеше, че започването на работа е добра идея) би казал ако беше с нас:
— Честито! Наслаждавай й се тогава!
Ерик остави вилицата, избърса устни с бялата памучна салфетка, преглътна си хапката и ме изгледа с присвити очи. Отпи глътка вода, отново избърса устни и рече:
— Направила си това, без първо да се посъветваш с мен?
Премигах няколко пъти, без да отговоря. Стисках чашата с вода в очакване на пристъпа на Ерик, което обаче така и не се случи тази вечер в китайския ресторант на г-н Тонг на Петдесет и седма улица. Мълчахме, докато сервитьорът донесе сметката. Излязохме от ресторанта и тръгнахме към къщи по Трето Авеню все така в мълчание. Напрежението беше осезателно, но въпреки това аз не се страхувах — знаех, че каквото и да се случи, от утре започвам работа в Ей Би Ен. Чувствах се обаче по-скоро натъжена, отколкото триумфираща победителка от мисълта, че Ерик беше загубил битката и най-вероятно щеше да загуби и войната. Бракът ми отиваше към своя край, нещо, което не беше предвидено. Успях да постигна онова, което исках, но открих, че съм напълно неподготвена да посрещна последствията. В китайския ресторант с мен бе станало неуловима промяна, а дребният инцидент породи у мен желанието да утеша Ерик, да му обясня, че наистина не съм замислила нещата точно така. Но той никога не би приел утеха от жена, забила нож в слабините му. И аз съвсем съзнателно мислех за слабини, а не за сърце, защото случилото се през тази нощ нямаше нищо общо със сърцето на когото и да било.
Все така мълчаливо влязохме в тъмния апартамент. Ерик светна лампите и без да промълви дума, окачи само своето палто в стенния гардероб в антрето — знак, че вече бях лишена от този жест на внимание. Влезе в спалнята, седна на леглото и започна да събува обувките си. А аз се съблякох бавно, като грижливо сгъвах дрехите си и ги подреждах отстрани, след което облякох нощницата си. Ерик излезе от банята, увит в копринения си бежов халат и застана до леглото. Издърпа списанието от ръцете ми и го хвърли на пода.
— Реших да не ти забранявам това, защото то ще ти послужи за урок; ще научиш някои неща за живота и ще разбереш колко трудно се изкарва прехраната. Ти си една разглезена пикла, но аз имам намерение да те видя как ще се справиш и с тази фаза, стига да не забравяш, че търпението ми си има граници.
Тази нощ разбрах, че Маги Зомерс и Ерик Орнщайн няма да остареят заедно. Внезапно усетих силна привързаност към този мъж, защото за първи път, откакто бяхме женени, вниманието към него нямаше да ми коства нищо. Исках да му кажа, че все още имаме възможност да спасим нещо от брака си, но той никога не би ме разбрал, пък и аз бях неспособна да му го обясня. И Ерик Орнщайн беше станал жертва на този абсурден капан, както и Маги Зомерс — на този изкуствено създаден капан, който ни диктуваше какво се очаква от нас.
Не се възпротивих, когато той се покачи на леглото и изгаси светлината. Не протестирах, когато се притисна до мен и проникна в тялото ми с желанието чрез този акт да излее гнева и безсилието си. Това беше нещо ново и за двама ни. Най-после в дом Орнщайн имаше равенство — и двамата бяхме еднакво уплашени.
Глава четвърта
След като започнах покъртителния си репортаж от мястото, където загина Джо, забелязах Ави да стои зад камерата със свити до тялото юмруци и да следи с поглед всяко мое движение. Тъкмо отказвах да кажа думите, които бяха написани за мен: въведението към мрачния разказ за смъртта на Джо.