— „Добър вечер, дами и господа — отказвах да изрека аз. — Тук е Маги Зомерс през една мрачна влажна нощ в Бейрут.“
Хвърлих сценария и извиках:
— Няма да има влага и мрак тази вечер в Бейрут.
Лари Франк, моят продуцент, се втурна към мен в отчаян опит да ме успокои. Каза помирително:
— Знам, че си уморено момиче, Маги и разстроена. Но се стегни, за да свършим по-скоро.
— Не съм ти никакво момиче — отвърнах през зъби. — Аз съм жена, а ти си един бездушен глупак, Лари, и въпреки че съм разстроена, можеш спокойно да си заложиш задника, че няма да прочета тези редове.
— Добре, скъпа Маги — отвърна ми успокоително той. — Щом не е мрачна и влажна, какво ще кажеш за студена и дъждовна или дори сива и неприветлива? Избери си, миличка.
Но това нямаше нищо общо с избора на думи; не можех да се съглася да сведа това ужасно нещастие до просто описание на времето, да приравня степента на мъката ни с безмилостната бейрутска нощ. Исках репортажът да бъде вълнуващ разказ за нашия двайсет и седем годишен италиано-американски тонтехник, който работеше за Ей Би Ен в Ливан и случайно се оказа на неподходящо място в неподходящ момент, докато аз имах късмета да стоя на двайсет сантиметра вляво от него.
По това време целият екип вече се беше събрал около мен; топлеха ръцете си в чашките с горещо кафе, а лицата им изразяваха тревога. Огледах ги в очакване да ме подкрепят, но у всички откривах само едно: облекчение, че това не се беше случило с тях, и паника, че все още не е късно, ако още някоя противотанкова граната ненадейно се приземи сред нас.
— Маги, скъпа — каза Лари с преувеличено спокойствие, като в края завърши с оглушително кресчендо, — остават ни две минути до включване, така че би ли имала нещо против, скъпа, да сложиш микрофона пред красивите си устни и да опишеш пред симпатичните хора на другия край на света какво се случи днес с Джо Валъри, защото ако не го направиш в най-скоро време, миличка Маги, това може да се случи отново, бас държа, че знаеш защо, но в случай че си забравила, ще ти го припомня, Зомерс: намираме се в проклетата зона на военните действия, така че давай. Една минута и започвай да броиш назад. Много ти благодаря.
Няколко души го възнаградиха с продължителни овации; ръкопляскаха му бавно и тържествено, защото бе успял да изрече всичко това, без да си поеме дъх. Много впечатляващо. Но въпреки това нямаше нито мрачна и влажна, нито студена и дъждовна, нито дори сива и неприветлива вечер и наистина беше цяло нещастие, че Джо Валъри не присъстваше на тази нелепа сцена, защото със сигурност щеше да му бъде забавно.
„Добър вечер, дами и господа. Тук е Маги Зомерс, някъде около Сабра Камп в Ливан, където тази вечер загина един обичан от нас човек: Джо Валъри…“
Когато всичко приключи Ави се приближи към мен, безмълвно наметна изтърканото си кожено яке върху треперещите ми рамене и ме поведе към джипа, който ни очакваше.
— Сега вече знам защо те желая толкова силно — каза той.
Преходът от ферибота до дома ми в Гринуич Вилидж ме умори. Стоя в антрето и едва разпознавам образа, който ме гледа от огледалото: жена със синкави кръгове около очите, със скули, които сякаш всеки момент ще пробият жълтеникавата кожа, и с падаща в безредие по раменете й коса. Почти безумният ми поглед ме хипнотизира, а особеният израз се подсилва от изпомачканата черна рокля, от бримките по чорапите и лачените обувки, покрити с кал от разходката в задния двор на Роуз и Тони Валъри.
Помислих си, че преди да са дошли Куинси и Дан, трябва да се изкъпя, преоблека и гримирам, за да прикрия тревогата си. А тя, разбира се, е свързана с Ави; представям си го как стои на летище „Бен Гурион“, изпълнен с любов към мен, докато аз излизам от живота му, а в същото време агонизирам при мисълта, че той вече се е върнал при Рут, безкрайно благодарен за скуката и предсказуемостта, които му предлага тя. Спомням си как пътувахме между Йерихон и Тел Авив; в продължение на два часа пътят ни минаваше покрай пищна растителност, на която почти не обръщах внимание. Не можех да откъсна ръцете си от него, докато той се опитваше да не загуби контрол върху колата и да се забием в някоя канавка.
— Май не трябва да прекарваме повече от петнайсет минути извън леглото — каза със смях той.