Спомням си как Ави се извърна и ме взе в обятията си, как ме галеше и целуваше, докато най-сетне се преместихме на задната седалка. Издърпа ме върху себе си, а после вече можехме да продължим пътя си, за да се върнем в леглото.
Всекидневната ми изглежда толкова запусната с прашните чаршафи, покриващи мебелите и картините. Докато ги махам, разглеждам скъпите си спомени, предметите, които съм събирала през многобройните си пътувания по света. Дори снимките на моето семейство — непознати, които ми се усмихват с обич от потъмнелите сребърни рамки, ми действат успокоително. Те сякаш ме посрещат за добре дошла, като при това държат пристигането ми в тайна от действителните хора, позирали за тях.
Сякаш отново чувам Роуз да пита:
— Имаш ли семейство в Ню Йорк?
Всичките ми цветя са мъртви, клюмнали безжизнено в саксиите си, а аз ги бях разположила толкова старателно край прозорците, за да могат да пият утринното слънце… Горкият Джо: толкова мразеше нощите в Ливан, когато единствената светлина идваше от артилерийските изстрели.
Килимът ми изглежда протрит и износен, особено в тази част на всекидневната, която служи за трапезария. Бяха изминали седем години, откакто двамата с Ерик се борихме за него по време на бракоразводния ни процес, седем години, откакто той се съгласи да ми го остави, но само след като му върнах бижутата, които ми беше подарила майка му.
— Жените, избрали независимостта, купуват сами бижутата си — каза той.
За тези години обаче разбрах, че независимостта се възнаграждава единствено със самота.
— Бракът допринесе за увеличаване на житейския ми опит — казвах често на познатите си, докато разбрах, че всъщност опитът идва само когато не си получил това, което си искал. Преди нещастието с Джо Валъри, аз много вярвах в думите си, но след този случай изведнъж всичко се промени: нещата, които имаха някакво значение за мен, вече не струваха нищо.
Куфарите ми все още стоят до стената в бяло-черната ми спалня, където набързо ги захвърлих предишната вечер, преди да потъна в тежък сън. Тази стая никога не бе имала за цел да примами посетителите в уютно обкръжение от розови светлини и пастелни цветове към гостоприемно настроеното тяло на Маги Зомерс. Татко съвсем подходящо бе определил спалнята ми с думите:
— Спалнята ти те издава. Ти просто не се интересуваш от това.
Бавно се събличам и пак изучавам лицето си в огледалото на гардероба. Може би изглеждам така обезсилена и безжизнена, защото съм лишена от обичайната си среда, от войната и разрухата.
— Влюбих се в теб още първия ден, когато те видях — каза Ави.
Тъкмо когато разкопчавам сутиена си и намъквам стара износена тениска, забелязвам едно познато лице да ме наблюдава от отсрещната страна на Десета улица. Това лице постоянно ме съзерцава от същото това място през последните шест години. Не знам името на лицето, но чувствам близост с този непознат приятел без тяло. Той ме е виждал да се събличам, да се обличам, да говоря по телефона, да чета, да се смея, да плача и да се любя. Бил е чест гост във фантазиите ми. Например как на един коктейл някъде в Ню Йорк той се приближава, хваща ме за ръка и ме отвежда в едно усамотено ъгълче по-далеч от тълпата. Подава ми чаша леденостудено бяло вино.
— Измина достатъчно време — казва той. — Най-после и двамата сме готови. Дори не се изчервявам след признанието му, че е използвал бинокъл да ме наблюдава, докато се любя. Искал само да разбере какво ми доставя удоволствие, когато някой натрапник прониква в тялото ми. Лицето е прекалено сигурно в себе си, за да изпитва ревност в подобни мигове, твърде самоуверено, за да губи време в прелюдии като напитки, вечеря или опипване на почвата. Лицето е готово да ми предложи чудесен живот въпреки изнурителния ми дневен график и дребните ми недостатъци, като например да хвърлям смачкани на топка листа по пода или да пия минерална вода направо от бутилката. Това, което ни свързва, е твърде особено. Хванало ръката ми, лицето ме уверява, че е съвсем независимо и че гледането през прозорците може напълно да го задоволи в продължение на седмици и месеци; докато, аз съм някъде в чужбина във връзка с работата си. Почти съм приела предложението му най-после да заживея щастливо с някого, който ме разбира, когато в мен изниква ужасно подозрение: че лицето, което ме наблюдава от отсрещната страна на Десета улица, не е нищо друго освен подпрян до прозореца труп, изоставен и забравен от хората, които само са се престрували, че държат на него.
Резкият звън на телефона внезапно ме връща към действителността. Втурвам се да вдигна слушалката, разколебавам се за миг, тъй като не съм подготвена за международен разговор. Все още не.