— Когато работя, мис Маги, аз работя здравата, когато играя — също.
Разсмях се с глас, след което набързо се извиних.
— Можеш ли да играеш в отбор, Маги Зомерс?
— Да, сър — отвърнах аз, като се чудех откъде ми беше дошло в устата пък това „сър“.
— Добре — каза той, потривайки доволно ръце. — Значи сега довършваш работата си със Сириг и после сигурно ще бързаш да се прибереш право в къщи при мъжа си.
Това беше по-скоро въпрос, отколкото твърдение, а и Маги Зомерс, отборният играч, не беше глупачка. Погледнах Грейсън Даниъл право в лишените от топлота очи и казах:
— Не е задължително.
— Тогава — отвърна сияещ той — нека не изпускаме този шанс да отидем да хапнем някъде, за да обсъдим възможността, за която говорихме.
— Коя възможност, господин Даниъл? — попитах аз, защото ако имаш намерение да играеш в отбор, по-добре е да знаеш правилата на играта.
— Възможността да назначим репортерка да прави криминалната хроника — отговори той, видимо доволен, че играта вече бе започнала.
Не трепнах, дори не мигнах, просто продължих да гледам Грейсън право в лишените от топлота очи.
— Със Сириг работите в репортерска стая номер три — каза рязко той. — Ще те взема оттам, когато свършите. Добре е, че се срещнахме, М.З.
В девет и трийсет същата вечер ние с Ник бяхме все още в репортерска стая номер три и за кой ли път превъртахме напред-назад лентата с една от трите части на документален филм. Темата му беше отношението към бедните от града в болничните отделения на „Бърза помощ“. Трябваше задължително да съкратим предаването с осем минути, тъй като в последния момент се наложиха промени в телевизионната програма за тази вечер. По новата схема първата серия щеше да се излъчи от единайсет часа, но всяка дума, всеки щрих от филма ни се струваха толкова важни, че все още не можехме да решим какво да отрежем.
— Трябва да махнем жената с детето — каза Ник, изпивайки последната глътка от изстиналото си кафе.
— Но детето е с висока температура и бълнува, а тя го държи на ръце от два часа в чакалнята.
— Да, но зрителите не знаят това — отвърна бездушно Ник. — По-добре се вижда раната на намушкания с нож.
— Нали вече имаме подобна рана.
— Тази рана е по-хубава — каза той и запали цигара.
— Тогава да махнем другата.
— Не, не мога да го направя, защото рана номер две дава базата за сравнение — лекарите веднага се захващат с него, в този случай екипът на „Бърза помощ“ си върши работата както трябва.
— Добре — отговорих уморено. — Без детето с температурата печелим една минута, и ако махнем ония сцени от Южен Бронкс вероятно ще се отървем от още две минути и пет секунди.
— Може би — каза бавно Ник, като потърка брадичката си, — но така все още ни остават пет излишни минути.
Погледнах часовника си и внезапно скочих.
— О, не! Забравих да се обадя на Ерик. Вече е почти десет и той сигурно е бесен. Аз никога не закъснявам.
Ник завъртя очи към тавана и същевременно ми подаде телефона.
— Побързай. Остава ни само час до излъчването.
Набрах номера и тревожно зачаках Ерик да се обади.
Най-после на четвъртото позвъняване той вдигна слушалката.
— Ерик — казах аз. — Ало, Ерик?
Единственият отговор, който получих, беше тежко дишане.
— Ерик, моля те, не мога да вися дълго на телефона. Просто исках да знаеш, че съм жива и здрава. Съжалявам, че не се обадих по-рано, но загубих представа за времето. Все още съм в репортерската стая — Ерик, чуваш ли ме?
— Маги — отвърна бодро той. — Колко мила, че се обади. Току-що си порязах пръста, докато режех парче салам за вечеря.
— Наистина съжалявам, Ерик. Не знам какво да кажа. Опитай да го подържиш под студена вода.
— Кое по-точно, скъпа Маги — пръста си или салама?
— Ерик, моля те — прошепнах в слушалката. — Не мога да споря сега. Казах, че съжалявам.
— Добре, добре. Госпожица Помощник-редактор, сто двайсет и пет долара седмично плюс осигуровките, съжалява. Кажете ми, Госпожице Помощник-редактор, мислите ли, че бихте могла да живеете с това?
Сарказмът в гласа на Ерик беше изчезнал. Крещеше в ухото ми с цяло гърло.
— Между другото, Госпожице Помощник-редактор, кой, по дяволите, трябва да се грижи за мен, докато вие се занимавате с бедните, с болните и с лишените от всякакви привилегии за тези проклети вечерни новини?
Ник нервно ходеше напред-назад из тясното помещение, като си мърмореше нещо. Моментът беше сега или никога.