— Като че ли са минали сто години, откакто съм спал за последен път — отвръща Дан и се изправя. — Чувствам се разбит.
Залива ме вълна на ужас при мисълта, че Куинси може да ме остави сама тази нощ.
— Не си тръгвайте, моля ви, останете — казвам аз.
— Трябва да нахраня котките — отговаря Куинси. — Освен ако не го направиш ти.
И тя поглежда към Дан.
— Ще ги нахраня — казва с усмивка той. — Поверявам ти съпругата си.
— Благодаря ти, Дан — прегръщам го аз. — Наистина ми се ще да не оставам сама.
— Нали ще се опитате да поспите? — пита той, вземайки Куинси в обятията си.
Куинси кимва и се обръща да го целуне.
— Благодаря ти, скъпи. Ще се видим сутринта, впрочем само след няколко часа — вече е четири часът.
След като Дан излиза, пренасям от леглото си възглавници и одеяла. Настаняваме се удобно на двата дивана във всекидневната и отбелязвам:
— Толкова е странно: когато работите ми в Ей Би Ен потръгнаха, личният ми живот се разпадна.
— Не е точно така — отвръща Куинси. — Личният ти живот беше започнал да се разпада много преди това. Просто тогава ти имаше други разбирания, пък и не беше толкова уплашена. Помня те от самото начало: ти не беше щастлива с Ерик, и така е било още в мига, в който си се омъжила за него.
В навечерието на Новата 1974-та година се навършваха почти две години, откакто работех като репортер и правех предавания за престъпния свят. Прекарвах по-голяма част от дните си, прекрачвайки праговете на един от друг по-мръсни коптори, за да интервюирам жертвите на измами, грабежи и изнасилвания. Минавах по посипаните с чакъл улици под любопитните погледи на младежите от едно изгубено поколение, чиито ръце бяха обсипани със следи, символизиращи загубената битка с наркотиците. Понякога си поплаквах с майките от гетата, чиито гладуващи деца бяха използвани от медиите — т.е. от мен, — за да покажат ужасите на системата, да направят сензация от тъжните факти, да привлекат зрителите, за да гледат вечерните новини. В други случаи се ядосвах, когато камерата и операторът заставаха едва ли не на главата си, за да заснемат в едър план Маги Зомерс, държаща ръката на тринайсетгодишна жертва на изнасилване, докато тя описва срама и травмата от ужасното си преживяване. Тогава режисьорът искаше левият профил на Маги Зомерс да бъде заснет от почти невъзможен ъгъл, докато самата тя седи върху мръсния под на разтурено апартаментче, а същото това тринадесетгодишно дете разказва за многобройните побои и сексуални насилия, които е трябвало да изтърпява от ръцете на собствения си баща.
Не бях сигурна кой всъщност трябва да бъде обвиняван за всички тези нещастия, самата аз се чувствах виновна поради присъствието на камерите и светлините. Но това беше до момента, в който разбрах, че самите жертви желаят това толкова, колкото и зрителите. Това беше комуникацията — протегни ръка и ме докосни. Виж как е тук. Помогни. Грейсън беше напълно прав — мрачната човешка драма, предавана от жена, даваше на всекиго това, което иска — умела комбинация от секс и страдание. С мен обаче ставаше нещо, което правеше личния ми живот да изглежда далечен и сякаш без значение. Вълнувах се само когато мислех за тях; не усещах нищо, когато ставаше въпрос за мен. Така беше по-добре.
Ник Сириг удържа на думата си, която ми беше дал преди четири години. Продължаваше да ме обучава на всичко, което трябваше да се знае за „този мръсен занаят“. Например, че никога не трябва да кимам в знак, че разбирам всичко, което някой ми разказва, защото ако спра да го правя, отсрещната страна може да си помисли, че не съм разбрала нещо и да започне да повтаря цялата си история.
— Хората обичат да говорят — обясняваше Ник. — Колкото по-дълго ги оставиш да приказват, толкова повече неща ще научиш. Просто ги оставяй да си говорят, Маги, а твоята задача е да изглеждаш привлекателна и леко объркана.
Кариерата на Маги Зомерс вървеше отлично. Бракът й обаче беше нещо съвсем друго. През тази нощ, последната на 1974 година, двамата с Ерик трябваше да отидем на новогодишното парти у семейство Зомерс: пищен ритуал, който освен нас включваше също Милдрид и Хари Орнщайн и Кара и Стивън Блатсбърг. Това парти чудесно обясняваше факта, че аз все още бях съпруга на Ерик. Да наруша традицията и да не отида на ежегодното семейно тържество, беше така немислимо, както и да се осмеля да поискам развод. Просто още не бях готова за нито едно от двете.