Ерик връзваше черна вратовръзка върху бастите на бялата си риза, а аз седях пред тоалетката и мислех с ужас за неприятните, бавно точещи се часове, които трябваше да изтърпя.
Ерик упорито отказваше да говори с мен за това, което съм правила през деня. Ако се случеше някой да ме познае в ресторанта или на улицата — образът ми присъстваше в домовете на хората вече всяка вечер — Ерик се справяше с положението по следния начин:
— Както може би сте или не сте забелязали, точно в момента ние вечеряме. Имате ли нещо против да ни оставите да се нахраним спокойно?
Или:
— Ще ни оставите ли да пресечем улицата? Ние също си плащаме данъците.
Неписано правило в семейство Орнщайн беше Маги никога, както се изразяваше Ерик, „да не донася улиците на Ню Йорк в дома ми“. Последствията от другото правило бяха по-сериозни. През всичките тези четири години Маги Зомерс, по нареждане на Ерик, внасяше заплатата си в банковата сметка на съпруга си.
На Маги се отпускаше само малка сума, която да покрива разходите й за обяд, таксита и други лични нужди, но не повече от двадесет и пет долара и само при условие, че в края на седмината представяше квитанции за тях на Ерик.
— Проследяването на разходите е от решаващо значение в семейството, в което приходите се внасят от двама — повтаряше често Ерик.
Несъмнено имаше нещо несправедливо в цялата тази работа, но аз все още не бях готова да се възпротивя. А когато най-после бях готова, вече беше прекалено късно.
— Маги, побързай, ще закъснеем.
Ерик се разхождаше напред-назад из спалнята, с цел да поразтегне твърдата кожа на новите си лачени обувки.
— Каква загуба — промърмори той и се отпусна върху шезлонга с цвят на черупка от яйце.
— За каква загуба говориш? — попитах аз, заета с избора на рокля в стенния гардероб.
— Хубави крака, хубави скули, и с моя ум, бихме могли наистина да имаме страхотни деца.
Обърнах се към Ерик и го възнаградих с ослепителна усмивка, разкриваща зъбите ми.
— И хубави зъби също, Ерик — добавих аз. — Забрави зъбите — никога не съм носила шина. Като се направи сметка — това би ни спестило по три хиляди долара на дете, което значи, че ако имахме три деца като Кара, досега щяхме да сме спестили девет хиляди долара.
Бях си дала дума тази нощ да не отвръщам на нищо, което Ерик би могъл да каже или направи и което в друг случай би ме оскърбило и ядосало. Главата вече ме болеше при мисълта, че ще трябва да прекарам цялата нощ в компанията на семейство Зомерс, където за ордьовър служеше чувството за вина, основното блюдо беше критиката, а многобройните мъчителни спомени от детството служеха за подправка към всичко това. Така че всеки път когато ходех там, съжалявах, че съм го сторила.
Вмъкнах се в роклята си — черно прилепнало трико, което бях носила на не едно семейно тържество през последните няколко години, включително и само преди две седмици за десетата годишнина от сватбата на Кара и Стивън. Същата тази вечер Стивън трябваше да влезе в ролята си на лекар, понеже Милдрид се задави с хапка месо. Ерик стоеше до нея и викаше:
— Гълтай, мамо, хайде, покажи как можеш да гълташ.
По-късно той твърдеше, че този епизод го е накарал да си даде сметка, че и той самият не е вечен.
— Беше точно с тази рокля, когато мама се задави — каза Ерик. — Смени я, притеснява ме.
Усмихнах се мило, отидох до гардероба и извадих друг тоалет — вечерна рокля от бежова коприна, рязана в кръста, неносена досега по време на задавяне.
— Сложи си брошката, която ти подари мама, Маги.
Послушно извадих накита от кутията за бижута — златна жаба, която смътно напомняше на Милдрид, с изключение на смарагдовозелените очи. Очите на Милдрид бяха кафяви.
— От другата страна, Маги.
Не се възпротивих, просто преместих жабата от дясната на лявата страна на роклята.
— Пусни си косите тази вечер.
Наведох глава, извадих фибите и косата ми се разпиля по раменете.