— Защо не запазиш този самоунищожителен удар за нещо още по-голямо? — изрича саркастично Куинси. — Защо не изчакаш например да ти предложат водещата роля в новините или пък някое специално издание както на Уолтърс — за един милион долара; тогава наистина би могла да си изиграеш страхотен номер, като избягаш. Засега все още нямаш чак толкова значение, и не можеш да си направиш чак такова кален номер.
— Ти си невероятна — казвам аз от учудване, че загубих контрол над разговора. — Но какво би казала, ако аз всъщност не го желая; ами и ако и той всъщност не ме желае?
— Ще обсъдиш това с него, когато се видите отново. Ще си го изясниш; но не бъркай понятията и не вземай решения, свързани с кариерата ти, само защото обичаш или не обичаш някого.
— Обичам го — казвам тихо аз. — Направо съм луда по него.
— Знам — отвръща тя с лека усмивка. — И защо е всичко това.
Прекосявам кухнята и се хвърлям в обятията на Куинси; и двете сме еднакво изненадани — както от това, така и от сълзите ми.
— Защо правя всичко това?
— Защото не си свикнала да бъдеш щастлива.
— Може би заради смъртта на Джо.
— Може би — отговаря тя и разрошва косите ми. — А може и да е заради Ерик и Вера, и Алън, и каквото и да е друго.
— Тогава — казвам, като се отдръпвам от нея, за да избърша сълзите си и да си издухам носа — ти как се справяш толкова добре въпреки всичко, което си преживяла?
— Невинаги е било така. Понякога наистина е много трудно и на човек му се ще да избяга от всичко.
— Но ти не го правиш.
— Не, не го правя — отвръща замислено Куинси. — И причината за това сигурно се крие във факта, че съм с десет години по-възрастна от теб и по-философски настроена към живота. Има какво да научиш от улегналите хора, които приемат любов и утеха от човек като Дан.
— Е, значи има нещо, към което да се стремя с нетърпение — усмихвам се аз.
Куинси прави физиономия.
— Да остарееш като мен, така ли?
— Променила съм се, нали? Искам да кажа, променила съм се, откакто започнахме тази игра.
— И то страшно много, миличка — във всякакъв смисъл. Разбира се, че си се променила.
— Сега се чувствам много по-различно, дори в професионално отношение. Всичко е някак по-лесно.
— Помня как излезе за първи път на живо и беше наистина зависима от всеки редови продуцент и второразреден режисьор на блока…
— Беше ми трудно, но май не си давах сметка — бях прекалено развълнувана. Тогава това беше нещо ново за мен.
— Помниш ли репортажа за погребението на онзи полицай, когато за малко щяха да те уволнят?
— Разбира се, че го помня, но по съвсем други причини — в този ден се случиха и други неща.
Куинси кимва.
— Почти бях забравила тези други причини.
Движението по Пето Авеню беше спряно, полицейски кордон изтласкваше тълпите, които напираха от двете страни на широката улица. Група представители на градската управа заедно с кмета, шефа на полицията, няколко конгресмени и шепа висши представители на полицията с проблясващи по сините им униформи медали бяха застанали срещу живописните порти на катедралата „Сейнт Патрик“. В центъра на групата стоеше кардиналът на Ню Йорк и прикрепяше с ръка червената си шапка, докато пронизващият ноемврийски вятър развяваше пурпурните му одежди.
На тротоара срещу църквата бяха разположени телевизионните камери и микрофони, а по стълбите се виеше черен кабел. В очакване на телевизионното събитие, тон-операторите и репортерите се навъртаха наоколо или се разхождаха безцелно напред-назад.
По необясними причини градската управа беше избрала това погребение, за да покаже пред обществеността, че повече няма да търпи безсмислените убийства в Ню Йорк. Смъртта на един полицай при изпълнение на служебния му дълг беше достатъчен повод да се мобилизират всички медии и да се обяви война на престъпния свят. При това Ричард Стивън Томаски не беше убит точно при изпълнение на служебните си задължения, (не че това беше от голямо значение), а по-скоро защото е бил на неподходящо място в неподходящ момент плюс две допълнителни грешки. Случило се така, че униформеният Томаски спрял да си пие бирата в едно заведение в Бруклин през два блока от своя апартамент. Когато две седемнадесет годишни хлапета нахлули в заведението и поискали всички да вдигнат ръце, Томаски се хванал за пистолета. Тази втора грешка се оказала фатална. Секунди след като посегнал за оръжието си, Томаски лежал мъртъв на пода. Няколко часа по-късно, когато лекарят потвърдил смъртта вследствие на огнестрелните рани в гърдите, таза и лявото бедро, Томаски все още пазел учуденото изражение на лицето си — лице, което никога нямаше да стане на повече от двадесет и пет години.