Рита притвори за миг очи и после бавно кимна.
— Окей, да поговорим — каза глухо тя. — Само че, моля ви, наистина за не повече от минута. Трябва да вляза в църквата.
Аз вече броях в обратен ред от шейсет, но не заради бедната Рита, а защото времето за отразяване на цялото събитие в програмата беше само четири минути и трийсет и две секунди.
— Мислили ли сте някога, че това може да се случи?
— Не — отговори тихо тя. — Опитвах се да не мисля за него. Но винаги бях ужасена, когато се случваше на някой друг.
Четирийсет и пет секунди, Рита. По-стегнато, ако обичаш.
— Каква беше първата ви реакция, след като научихте, че съпругът ви е мъртъв?
Устните на Рита се изкривиха в израз на истинска омраза, очите й се присвиха от ненавист. „Хайде, Рита — помислих си аз, — остават само трийсет секунди. Не си играй с мен; бебето ти все още е в ръцете ми.“
— А вие как мислите? Исках да умра. В първия момент не можех да повярвам, но после, когато го видях, поисках да умра.
Тя започна да плаче беззвучно.
— Значи след като се случи нещастието, вие отидохте в бара? — попитах аз, като си дадох сметка, че Фред движи показалец пред гърлото си, имитирайки режещи движения — беше време да свършвам.
— Да, извикаха ме. — Тя вече плачеше с глас. — Отслужваха заупокойната молитва, когато пристигнах.
— Свършвай, Маги — извика Фред.
— Много ви благодаря, мисис Томаски, за това, че споделихте с нас болката си — казах аз и върнах детето, което също беше започнало да плаче.
Маги Зомерс удържа обещанието си — беше просрочила уговорената минута само с шест секунди — и сега трескаво си пробиваше път, защото трябваше да заснеме една последна сцена за този репортаж. Не погледнах Рита Томаски в лицето, когато й подавах бебето; не исках да види, че очите на Маги Зомерс също са пълни със сълзи. Рита никога нямаше да разбере колко съжаляваше и колко се срамуваше Маги, че беше постъпила така с нея. Но и тя самата имаше проблеми, които щяха да станат още по-големи, ако не се представи като добър репортер и загуби работата си. И тъй като бях успяла да вземе от вдовицата това специално интервю, за момента този риск не съществуваше.
Последвах Кели и Фред по Пето Авеню за последната сцена от репортажа — снимките пред катедралата „Сейнт Патрик“. Застанах по средата на опустялата улица и камерата вече снимаше, но ненадейно отказах да произнеса думите, написани за мен днес следобед в студиото. В този момент Маги Зомерс взе да спори и да се съпротивлява, решена да застане на морални позиции след неморалната си постъпка. Това стана, когато започнах да чета написаното.
— „Паметта на Ричард Стивън Томаски бе почетена днес с изключителна тържественост. Неговото семейство и приятелите му, както и много видни политически фигури скърбят за непрежалимата загуба с онази смесица от любов и достойнство, характерна за Ню Йорк. Ричард Стивън Томаски би се почувствал горд; сигурно самият той би искал това да стане по този начин…“ — и спрях.
— Чакай малко — казах аз и тръгнах към камерата.
— Какво ще рече „самият той би искал това да стане по този начин“? Той със сигурност не би желал това да стане по този начин. Това, което той би желал, е да си бъде вкъщи с Рита и бебето или да си довърши бирата, или дори… — спрях за секунда — или дори да се намира тук и да скърби за някой друг с достойнство и любов. Той никога не би могъл да пожелае това да стане по този начин.
— От теб се иска само да прочетеш проклетия текст, Маги, просто да го прочетеш. С Кели имаме да снимаме и един пожар в Бронкс, а пък съм и гладен. Просто прочети проклетия текст.
— Няма да кажа, че е искал по този начин. Просто няма да го направя и това е.
Седнах на бордюра с микрофон върху коленете и зачаках.
Фред Формън коленичи срещу мен.
— Маги, ако ти не прочетеш този текст, и то веднага, обещавам ти, че никъде и никога вече няма да четеш каквото и да било. Ясен ли съм? Хайде сега прочети текста.
Въпреки че тайно за себе си аз отхвърлях тази възможност в продължение на още няколко секунди, вече нямаше никакво съмнение какъв ще бъде отговорът ми; защото наистина е страшно лесно да дръпнеш бонбона от ръчичката на едно бебе или да грабнеш бебето от обятията на разстроената му объркана майка, или пък да заплашиш Маги Зомерс, че повече няма да работи и следователно ще й се наложи да има свое собствено бебе. Станах, отидох в средата на празната улица, вдигнах микрофона пред лицето си и прочетох текста.