Когато свърших, оставих микрофона и закрачих по Пето Авеню; не успях да направя и три крачки, защото се спънах в дебелия черен кабел, проснат на улицата, и политнах в ръцете на някакъв мъж. Когато възстанових равновесието си, вдигнах поглед и с изненада открих, че Пол Нюман също присъства на погребението на Ричард Стивън Томаски. Когато отново погледнах нагоре, усетих как кръвта се качва в главата ми: същата руса коса, невероятно сините очи, пълните чувствени устни, средният ръст, но все пак нещо не беше наред. Носът беше различен — не така безупречен, сякаш някога е отнесъл дясно кроше, което завинаги го е отместило малко вляво; точно това се беше случило преди няколко години с първокласния детектив Брайън Флейърти при преследването на един хероинов магнат.
— Аз също не смятам, че Томаски би желал да стане точно по този начин — каза мъжът и хвана ръката ми.
Не му отговорих веднага, въпреки че той несъмнено беше причината носът ми да избегне съдба, подобна на тази на неговия нос. Вместо това разглеждах счупения ток на обувката си.
— По дяволите — изпъшках и вдигнах обувката. — Това беше венецът на един прекрасен ден.
Той здраво хвана ръката ми и ми помогна да изкача стъпалата към църквата.
— Аз съм детектив Брайън Флейърти — каза той — и знам коя сте вие — бих познал тези зелени очи и тези секси устни, където и да е.
— Хм… аз… — замънках, преструвайки се, че все още мисля за обувката си.
— Изненадан съм единствено от това, че не сме се срещали досега — продължи той.
Погледнах нагоре право в невероятно сините му очи; не можах да не си помисля: „Срамота, човекът си губи времето.“ Въпреки това невъзможно ми беше да отмина просто така вулгарните нотки в гласа му.
— Казвал ли ви е някой, че страшно приличате на Пол Нюман?
Главата му гореше от противоречиви желания.
— Да. — Той се усмихна. — Всички го казват. С изключение на носа — нали?
— Не бях забелязала — отвърнах хладно аз.
— Ами — каза той, без да обръща внимание на тона ми, — след като аз изглеждам като Пол Нюман, с изключение на носа, а вие не приличате на Ан-Маргрет, като изключим гръдния кош, тогава как така не сме се виждали преди?
Видът му беше изкусителен, но думите — отблъскващи.
— Как е възможно, щом и двамата се занимаваме с престъпления?
Поех бързо въздух, малка глътка, чиято цел беше да симулира досада. В действителност бях като хипнотизирана от долната му устна.
— Нямам представа — отговорих аз. — Вие в кой район на Ню Йорк работите? С какви престъпления се занимавате? Познавахте ли полицай Томаски?
Той се разсмя и седна до мен на стълбите.
— Стоп! Въпросите — един по един.
— Аз… съжалявам.
Той ме потупа по ръката. Издърпах я.
— Няма проблеми — каза той. — Занимавам се с домашните убийства в района около Седемдесет и седма улица и не, изобщо не познавах Томаски.
— С какви домашни убийства се срещате най-често?
Той определено ме изнервяше. Явно Маги Зомерс беше станала толкова зависима от микрофона, че без него задаваше наистина тъпи въпроси.
Флейърти отново се разсмя.
— Най-вече с домашни убийства, които завършват със смърт.
— Извинявайте — повторих аз. — Нямах предвид това.
Той отново ме потупа по ръката — успокоително — и ме погледна наистина сериозно.
— Обикновено през почивните дни се сблъсквам с престъпления, наречени домашни; при бедните те служат вместо развод. Тук влизат убийствата, извършени от съпруга, решил да забие ножа в сърцето на жена си, за да сложи край на нещастния си брак — нали разбирате, същата жена, която е обещал „да обича, уважава и да слуша, докато смъртта ги раздели“.
— Никога „да слуша“ — поправих го аз.
— Моля?
— Мъжете никога не обещават да се подчиняват; това се отнася само за жените.
— Не мисля, че това има някакво значение. Понякога пък се срещат домашни престъпления, при които съпругата застрелва мъжа си, докато той спи, защото не издържа вече на побоите или на другите страдания, които той й причинява. Във всеки случаи — въздъхна той, — толкова съм доволен, че не съм женен. А вие?
— Какво аз? — попитах, приковала поглед в езика му, с който облизваше устни всеки път преди да започне да говори.
— Омъжена ли сте?
— Да.
Смръщи се едва забележимо, изгледа ме съвсем открито и след това се усмихна, като че ли беше решил да продължи на всяка цена и независимо от семейното ми положение.