— Трябва ли да висиш тук до края на погребението?
— Не — отговорих аз. — Но трябва да си купя нови обувки, преди да се върна в студиото.
Брайън стоеше прав, аз седях на стълбите на „Сейнт Патрик“, до нас достигаше мелодичната музика на Албиони, сухите златно-червени есенни листа се въртяха във въздуха, носени от вятъра, малки купести облачета като че ли бяха окачени на светлосиньото небе, а издутината на чатала на Брайън Флейърти закриваше хоризонта ми.
— Искаш ли да дойдеш с мен? — попитах аз, като че ли имах някакви съмнения за отговора.
Явно и той усещаше нещата по същия начин, защото само прокара език по горната си устна и ми подаде ръка, без да каже нито дума. Изправих се несръчно и се облегнах на мускулестата му ръка, така че да запазя равновесие върху счупения ток.
В главата ми продължаваха да бушуват противоречиви мисли, докато вървяхме бавно по Пето Авеню към магазина за обувки. Единственото, върху което успявах да се съсредоточа, беше усещането от допира на ръката му.
— Как успяваш да се издържаш с цялото това насилие, което виждаш всеки ден?
Той въздъхна.
— Живеем в грозен свят; и понякога безчувствен.
Това не беше най-дълбокомисленото съждение, което бях чувала, но то не ми попречи да видя колко широки са раменете му.
— Хм — казах аз и издърпах ръката си, като се престорих, че искам да почеша лявата си ноздра.
— Трябваше да мине доста време; преди да изчезне необходимостта понякога да се отбивам в пустите улички или в мръсните коридори, за да повърна всичките си вътрешности.
Изгледах го и си помислих какъв ли трябва да е човек, за да си избере професия, която да изисква от него всекидневно да се рови из боклуците на живота. Тогава изведнъж си дадох сметка, че и аз самата се занимавам със същото. С разликата, че това, което правя, е дори още по-лошо, защото използвам човешките драми и допълвам с мои думи и без това шокиращите картини, показвани денонощно по телевизията. Единствената разлика между Брайън Флейърти и Маги Зомерс беше, че нейното отношение към това, което върши, не е еднозначно, докато Брайън явно го одобрява. Но това нямаше нищо общо с причината, поради която приех Брайън да ме придружи до магазина. Всъщност всичко се случи единствено заради невероятната му прилика с Пол Нюман.
Взех най-евтиния чифт обувки от изкуствена кожа, защото нямах в себе си нито кредитна карта, нито чекова книжка — благодаря ти, Ерик Орнщайн. След като похарчих за тях и последния си цент, осъзнах, че ще трябва да извървя пеша целия път до студиото на Ей Би Ен. Нещастна, ядосана и унизена, платих на момичето на касата и излязох от магазина. Брайън ме следваше на няколко крачки разстояние.
Точно когато мислех да се обърна и да го изчакам, чух:
— Имаш страхотен задник, Маги.
Бях шокирана и този път реакциите ми бяха недвусмислени. Но отново се престорих на възмутена, когато отвърнах:
— Левият ми профил е по-хубав. Защо не тръгнеш от лявата ми страна, че да ме огледаш и оттам?
— Не — най-после каза той. — Задникът ти е по-добър.
Не отговорих нищо, само прехапах долната си устна, като се чудех какъв ли е в леглото, макар че явно вече имах доста добро мнение по този въпрос, щом бикините ми се бяха навлажнили.
— Брайън — успях все пак да изрека аз. — Трябва бързо да се върна в сградата на Ей Би Ен. Закъснявам.
— Ела — рече той и ме хвана за ръка. — Колата ми е само през няколко преки оттук. Ще те закарам.
Бяхме вече в колата, затиснати от движението в центъра на града, когато Брайън попита:
— Кога се измъкваш от работа, Маги?
В това беше разликата. Брайън Флейърти се „измъкваше от работа“. Маги Зомерс „свършваше“. Въпреки всичко Маги Зомерс беше направила добро впечатление на Брайън Флейърти, а това, поне за момента, беше единственото, което имаше значение.
Брайън беше майстор в шофирането и успяваше да провира колата между стотиците автомобили; опитът от патрулната кола си казваше думата. Спря точно пред сградата на Ей Би Ен. Прокара пръст по устните ми и по-скоро съобщи, отколкото попита:
— Ще те взема в седем.
Кимнах в знак на съгласие и в този момент си дадох сметка, че диктаторското отношение на мъжа към жената е приемливо само ако жената копнее да бъде с него на онова особено място, което той отстоява така безцеремонно. Животът е не справедлив, когато желанието е взаимно; жените някак си са поставени в по-слаба позиция. По-лошо обаче е, ако навлажнената и трептяща от желание жена бива репресирана от мъжете в други области от живота си; по-лошо, защото този вид репресии обикновено водят до фригидност. Докато седях в колата на Брайън, аз приех факта, че той ме постави в по-слабата позиция, но беше успял да го направи само защото аз доброволно му помогнах. А аз му помогнах по своя воля, защото той беше толкова секси, че просто нямах друг избор. Имаше и още нещо. Брайън Флейърти не можеше да ме лиши от кредитна карта или чекова книжка, така че да не мога да си купя едни свестни обувки.