Спомням си за огледалото. С него през осемдесетте години доказвахме себе си, че сме красиви и желани, и се опитвахме да разберем същността си. Внезапно проумях разликата. Въпреки че Брайън Флейърти беше първият мъж в живота ми, който ме беше накарал да се чувствам по този особен начин, трябваха ми още няколко години, за да разбера същността си, със или без огледало.
— Преди малко ме попита нещо, Куинси — казах аз, — за разликата в чувствата ми към Брайън и Ави.
— Знаеш ли вече отговора?
— Да. Брайън ми помогна да разбера същността си, онова, което, както мислехме, огледалото трябваше да ни помогне да видим. А Ави ми помогна да разбера всичко останало: нещо, което никое огледало не може да направи.
Куинси ме погледна изпитателно.
— Мислиш ли, че наистина е възможно да си влюбена в този мъж?
— Мисля, че е много възможно.
Навалицата в „Щастливата четирилистна детелина“ в Маспет, Куинс, се беше поразредила, когато Брайън плати сметката.
— Трябва набързо да се обадя по телефона, преди да тръгнем — казах аз.
— Можеш да го направиш от къщи, Маги. Имам телефон.
— Не, по-добре да го направя някъде отвън, в случай че се разприказвам повече от три минути; по-добре ще е времето ми да бъде ограничено.
Брайън ме изгледа с възхищение. Детективът в него разбираше тези хитрини — въпреки че предпочиташе да не си спомня факта, че съм женена. Но това наистина беше без значение за Брайън, тъй като плътските удоволствия не фигурираха като грях в неговия репертоар от католически догми — разбира се, при условие, че тези удоволствия не включваха задяване на деца, хомосексуализъм или изнасилване. Извиних се и се върнах в бара. Телефонната кабина беше между мъжката и дамската тоалетна.
Набрах домашния си номер и едва след седмото позвъняване се сетих, че беше вторник — нощта, в която Дени Флейърти работи до късно в складовете „Сиймън“ за стоки с намалени цени и също така нощта, в която Ерик Орнщайн остава до късно в офиса си, за да се справи с документацията, натрупана от предишната седмица. Натиснах вилката и този път набрах телефона на офиса на Ерик; изчаках мисис Пиърс, секретарката с носовия глас, да свърши кратката си встъпителна реч.
— Офисът на господин Орнщайн младши. С какво мога да ви услужа?
— Ало, госпожо Пиърс — казах аз. — Може ли да говоря с Ерик?
— За кого да предам? — отвърна според очакванията ми тя.
Беше 1976 г., а ние с Ерик бяхме женени от 1969 г., т.е. от седем години; мисис Пиърс беше чувала достатъчно често гласа ми по телефона, а и по телевизията, за да може да го разпознае, стига обаче да пожелае. Но тя очевидно не желаеше това, тъй като нито веднъж не показа, че ме е познала, когато се обаждах.
Представях си ясно мисис Пиърс — нейната боядисана в оранжево коса, навита на кръгче на върха на малката й главица, нейното прекалено силно гримирано лице, яркочервените й нокти и тънките й крака, обути в черни чорапи с ръбове — и удоволствието, което й доставяше да ме накара да се представя.
— Маги е, госпожо Пиърс.
Напомняше ми за някоя хитра френска касиерка, която седи на висока табуретка в парижко магазинче и брои франковете с помощта на гумен пръст, поставен на палеца на дясната ръка. Все пак мисис Пиърс не ползваше гумен пръст, пък и не беше хитра френска касиерка. По-скоро беше една от малкото останали секретарки от старата школа, която все още използваше стенографията и слагаше синтетични ръкавели, за да предпазва многобройните си яркозелени и сини рокли, докато борави с пачките ордери за покупко-продажба, подредени на купчинки върху бюрото й, до изцапаната с червило цигара, горяща в кехлибареножълтия пепелник.
Мисис Пиърс винаги беше окичена със сини или зелени камъни, според цвета на роклята си, която обикновено беше стегната на кръста й с широк черен колан. Обеци, гривни, пръстени и огърлици висяха от широките уши, кокалестите ръце, тънките пръсти и мършавия врат на мисис Пиърс. Тези камъни бяха от покойния мистър Пиърс, работил в бизнеса с полускъпоценни камъни до преждевременната си смърт на петдесет и седем годишна възраст. Ерик Орнщайн беше получил мисис Пиърс от Хари Орнщайн, тъй като, както се говореше, наскоро овдовялата мисис Пиърс предприела активна кампания за търсене на нов съпруг и Хари се уплашил да не попадне на мушката й.
— Господин Орнщайн младши говори по другия телефон — отвърна с леден глас тя. — Бихте, ли почакали малко?
Много ми се искаше да й обясня, че не можех да чакам, защото изгарях от нетърпение да държа нещо друго, а не телефонна слушалка — нещо почти толкова голямо и толкова твърдо като нея, но което щеше да ми достави удоволствие.