— Сигурна съм, че ще се виждаме, и поздравления за двете ви продажби.
— А, благодаря, и ако вие или семейството ви някога имате нужда от мебели, не забравяйте складовете „Сиймън“.
— О, в никакъв случай — отвърнах аз, опитвайки се да си представя колко неповторимо би изглеждала гарнитурата за трапезария в ранен американски стил във вилата на Вера с мебели от осемнайсети век.
— Дай ми само една минутка, Маги — каза Брайън, — за да хвърля нещо на гърба си.
Хвана брадичката ми с ръка и добави:
— Не слагай крем на раничката; нека си зарасне сама.
Бяхме вече в колата, летяхме през моста на Петдесет и девета улица, излизахме от неговия свят и се връщахме в моя, когато се реших да се заема с доизясняването на правилата на нашата малка измама.
— Аз съм омъжена — произнесох внезапно.
— Знам — отвърна той и ме погледна. — Вече ми го каза.
— Това не те ли притеснява?
— Не, защо? Не върша нищо нередно.
Думите му ме смаяха, но в същото време ми звучаха напълно логично.
Монахините бяха учили Брайън, че да приемеш съдбата си, е доказателство за дълбоката ти вяра в Господа, а Божите дела понякога се проявяват в най-невероятни форми. Брайън беше научил, че има само два начина, по които може да се живее на тази земя: правилният начин, който гарантира място на небето след приключване на земния път, и погрешният начин, който обещава на греховната душа да гори вечно в ада, осъдена да не намери никога покой. Обаче тази черно-бяла догма така и не бе породила дори и най-слабото интелектуално любопитство у Брайън, нито пък някога бе потискала духа му. Той беше научил, че може малко да видоизмени законите, за да направи по-приятен живота си, стига само приятните му преживявания да не вредят на никого. Всъщност Брайън е прекарал безброй часове в изучаване на катехизиса, в очакване на училищния звънец, за да се втурне към някое празно игрище на Монроу Авеню и да започне да удря с бухалката любимата си кожена бейзболна топка. Когато не е удрял бейзболната топка, е можело да бъде намерен коленичил зад някоя изоставена сграда с още четири-пет момчета в опити да удари нещо друго — вниманието му е било насочено към лъскава сребърна двайсет и петцентова монета, поставена стратегически на два-три метра от групата. Брайън неизменно печелел, винаги е улучвал целта и е слагал в джоба си двайсет и петцентовата монета без страх от Божието наказание. Той не е причинявал никому зло и е вярвал, че ще може да се справи с наказателните мерки по-късно, когато му дойде времето — много по-късно, а ако е нужно, дори по време на някой друг живот, ако изобщо има такъв.
Брайън е завършил гимназия, като е успял да устои на настояванията на родителите си да стане свещеник; изгарял е от нетърпение да осъществи собствената си мечта — да стане полицай. Макар и готов да приеме догмата за правилния и погрешния начин на живот и никога да не задава въпроси на Господ във връзка с тях, все пак е имало някои неща, по които Брайън е бил непоколебим. В крайна сметка е станал ченге и е започнал да прилага тази бяло-черна догма по улиците на Ню Йорк. Така че, ако човек се придържа към правилата, всичко става много просто. Този, който се подчинява на закона, трябва да работи от девет до шест часа, да удря бейзболни топки, в събота вечер да сваля някое италианско момиче, евентуално да се ожени, да има две или три деца и да направи всичко възможно, за да спести достатъчно пари, така че някой ден да може да се оттегли на западното крайбрежие на Флорида, където няма улична измет. Този, който наруши току-що обяснения закон, трябва да отиде в затвора и тук вече се налага Брайън да влезе в действие.
Брайън Флейърти се усъвършенствал особено в изкуството да разпитва заподозрените без никакво насилие, предлагайки им кафе и цигари и карайки ги да мислят, че той не може в никакъв случай да повярва, че са способни да пребият някого до смърт. В даден момент от разговора Брайън се извинява учтиво и излиза, като на вратата кимва на партньора си, който влиза в същия момент в стаичката за разпити, за да продължи започнатото от Брайън, макар и не толкова мило и любезно като него. След известно време, но не прекалено дълго, за да не отидат нещата твърде далеч, Брайън се връща в стаята, преструва се на възмутен от грубите обноски на партньора си и без никакви усилия получава подписаните признания на уплашения, но благодарен затворник. Затова не е чудно, че именно този така успешен метод е станал причина Брайън да бъде повишен в детектив първа класа точно две седмици преди да навърши трийсет години, което пък е станало едва месец преди да се запознае с Маги Зомерс насред Пето Авеню този ден.