— Аз съм — отвърнах весело аз.
— Слушай, Маги — започна да обяснява той с монотонния си глас на детектив. — Имам проблем. Трябва да оправя една история със заложници в Бронкс — някакъв откачен държи жена си и двете си сестри заключени в апартамента и е насочил дулото към главите им.
И тъй като бях себично настроена любителка на удоволствията, аз веднага реших, че Брайън се обажда да ми каже, че няма да се видим тази вечер, ако този човек не пусне близките си до края на деня.
— Има саморъчно направени бомби в апартамента и твърди, че те могат да съборят покрива на сградата.
Май трябваше да се примиря с този потискащ факт — евентуално да прекарам вечерта с Ерик Орнщайн, който със сигурност пак щеше да се опитва да събере смелост да ми поиска развод. Напоследък беше станал още по-отвратителен, тъй като беше установил нов подход; той датираше от онази неприятна нощ, в която ме беше запознал с ректалния термометър. Представяше ми хипотетични сценарии като: „Ако трябваше да се разведем, което, разбира се, никога няма да се случи, кой мислиш, че ще вземе големия килим от всекидневната?“ В резултат на тези упражнения вече имахме пълна представа за съдържанието на всекидневната, кухнята и спалнята. Предполагах, че тази вечер ще дойде ред на трапезарията, което означаваше, че Ерик щеше да ми зададе най-скъпия си хипотетичен въпрос: „Мислиш ли, че сервизите от китайски порцелан и кристалите ще загубят от стойността си, ако бъдат разделени на два пъти по шест?“ Смущаващото в цялото това хипотетично разделяне на собствеността беше, че в крайна сметка за мен оставаха само шест двойни чаршафа и четиринайсет калъфки за възглавници, но не и самото легло; парти-грил за печене на вафли и сандвичи, който Ерик някога беше видял да рекламират по телевизията, комплект кухненски ножове, които също беше видял да рекламират по телевизията, и няколко мексикански глинени съда, които Кара беше донесла от едно пътуване в Акапулко. Според Ерик всичко, което младата двойка бе получила от семейство Зомерс, бяха билети за театър, две места в ложата им в Метрополитън Опера и тенджерата под налягане, която избухна в лицето на Ерик в навечерието на една Коледа при опита му да свари в нея няколко кочана царевица. При всяка възможност той ми напомняше колко великодушен е бил винаги, особено като се има предвид, че не е бил предупреден преди сватбата за моята нужда от два яйцепровода.
— Мъжът се казва Хектор Родригес, ветеран от Виетнам и бивш пациент в психиатрията. Изглежда, е бил включен в някаква рехабилитационна програма в извънболнични условия, работел е като оксиженист. Бригадирът му се заяждал с него, защото закъснявал непрекъснато, така че той просто превъртял — втурнал се към къщи и се нахвърлил върху жена си и двете си сестри, които точно гледали телевизия. Заплашва, че ще ги убие и после ще обърне оръжието към себе си. Нали знаеш, Маги, все същата стара история — каза в заключение уморено той.
Все същата стара история за ветераните от Виетнам, които обикновено свършваха като пациенти в или извън болничните условия на психиатричните заведения, и чиито тревоги и страдания не интересуваха полицията, когато в крайна сметка биваха въвлечени в някоя драма. Преди обаче да мога да кажа нещо във връзка с така създаденото положение или дори да кажа на Брайън колко разочарована съм от факта, че няма да се видим тази вечер, той продължи:
— Всъщност проблемът ми си ти, Маги.
— О, не се тревожи за мен — отвърнах, като се стараех да прозвучи бодро. — Ще се видим утре.
— Не е там проблемът — каза бавно Брайън. — Проблемът ми е, че този Хектор заяви, че ще се предаде само ако ти се качиш при него да си поговорите.
— Аз ли?
— Ти.
В този момент в стаята влетя Ник Сириг, останал съвсем без дъх и очевидно страшно развълнуван от нещо.
— Затваряй телефона, Маги — нареди Ник. — Можеш да говориш по-късно с Брайън. Току-що ми се обадиха за някакъв случай със заложници.
— О, и ти ли? — възкликнах аз, като още не можех да направя връзката. — И Брайън ми позвъни за това; човекът казал, че ще се предаде само ако отида там.
— Чакай малко — каза озадачено Ник. — Къде са тези заложници?
— Брайън, скъпи — попитах по телефона, — можеш ли да ми кажеш къде точно се развиват събитията?
Брайън изрецитира адреса, Морис Авеню № 510, а аз го повторих на Ник, който ме изгледа смаяно и измъкна слушалката от ръката ми.
— Брайън — каза той, — какво ще правим? Току-що научих.
Седях на бюрото си в репортерската стая през това чудесно пролетно утро и слушах с недоумение как двамата мъже — единият детектив, който освен това беше и мой любовник, а другият пряк мой началник, който освен това ми беше близък приятел — обсъждаха какво да направят, за да ме пратят в лапите на един човек, който в момента държеше за заложници пред дулото на пистолета своята жена и двете си сестри. Без да споменаваме, разбира се, че освен това той разполагаше с няколко ръчно изработени бомби, които можеха да срутят покрива на сградата.