— Чакай сега — казах на Ник. — Искам да кажа нещо и на двама ви…
Ник ми даде знак да мълча, докато той слушаше напрегнато това, което му говореше Брайън, и записваше нещо на гърба на една снимка, на която Маги Зомерс беше на дванайсет години, в златната ера на своето детство. Най-после той ми подаде слушалката и каза:
— Ето, поговори с него и после ела в кабинета ми. Трябва да побързаме.
И той се втурна навън така стремглаво, както беше влязъл.
Вдигнах слушалката до ухото си и казах много тихо:
— Брайън, това е пълна лудост.
— Слушай, Маги — отвърна той, все още с монотонния си глас на детектив. — Хектор ми даде думата си, че ще ги пусне, но само ако му дадем възможност да поговори с теб и да обясни какво мисли.
Човек можеше да си помисли, че Хектор и Брайън бяха стари приятели, партньори на боулинг или другари по чашка; най-вероятно двама бивши съученици, които се познават, откакто се помнят, още от деца на две съседски семейства — поне Брайън ми звучеше така.
— Значи, дал ти думата си — повторих аз. — И ти повярва ли му?
— Маги — отвърна Брайън, — имам известни съмнения, но по принцип — да, повярвах му, защото е страшно уплашен.
— А защо точно аз? — попитах Брайън.
— Защото — отговори мрачно той — ти си една добре изглеждаща женичка, която се занимава с отрепките из мръсните местенца в града.
Изглежда, имаше доста уважителни причини за това, че по принцип почти не разговаряхме.
— Брайън — казах аз, като едва сдържах дъха си, — ако бях твоя жена, щеше ли да ме оставиш да отида там?
Той изцъка с език, издавайки съвсем същия звук като Ралф Крамден в „Младоженците“, когато заплашваше Алис с луната.
— Маги — каза той, — ако ми беше жена, нямаше да ти позволя да работиш това. Щеше да бъдеш секретарка или маникюристка или може би да осребряваш чекове за някой от хубавите ресторанти в центъра на града.
Обзе ме такава смазваща тъга, която може да бъде сравнена само с мъжки орган, който омеква точно в мига на проникването и се превръща в трогателна, достойна за съжаление отпусната маса от мека плът. Краката ми се подкосиха, защото си дадох сметка, че говоря с абсолютно непознат човек. Вече не можех да разбера защо досега бях гледала на него като на човека, който ще ме спаси от самотата, след като Ерик Орнщайн най-после успее да събере смелост и ми поиска развод. Хектор Родригес внезапно се превърна в нещо повече от безличен ветеран от Виетнам, който държи трима заложници някъде в Южен Бронкс. Хектор беше станал катализатор. Като че ли бъдещите ни съдби се бяха преплели неразделно.
— Брайън — казах тихо аз, хващайки се за последната спасителна сламка. — Обичаш ли ме?
— Маги — започна нетърпеливо той, — ти си омъжена. Обичам те като омъжена жена.
— А ако не бях омъжена — упорствах аз. — Щеше ли да ме обичаш тогава?
— Слушай, Маги — отвърна с въздишка той. — Положението при мен наистина е напечено. Може ли да поговорим за това по-късно?
Исках да му кажа, че за нас нямаше да има по-късно, освен може би няколкото часа непрекъснато чукане. Беше глупаво от моя страна да очаквам, че нюйоркската полиция може да ме спаси от собствените ми тревога и отчаяние, щом един от нейните първокласни детективи не можеше да разбере тревогата и отчаянието на някой си, наречен Хектор Родригес, когото той наричаше улична отрепка. Така че мисълта да отида в апартамента на Хектор вече не ми изглеждаше чак толкова лоша. Всъщност това ми се струваше най-логичното нещо в момента.
— Маги, трябва да бързам — каза най-после Брайън. — Ще се обадя на Сириг след трийсет минути, за да разбера какво сте решили.
Отново погледнах снимката на дванайсетгодишната Маги Зомерс и започнах да оплаквам факта, че така и не успях да оценя златната ера на детството и неговата простота, когато всичко свърши съвсем внезапно. Травмата, която бях преживяла в деня, в който беше направена тази снимка, обясняваше защо гледах така навъсено към фотоапарата. Директорката беше дошла да ме вземе от часа по английски точно когато учителката ни, мис Хадли, започваше анализа на „Червеното писмо“. Вера ме чакаше, седнала в безупречна поза върху покрития с басмена дамаска стол във фоайето. С дискретно кимване към страховитата и внушителна мис Харкинс, тя ме хвана за ръка и ме изведе навън, на тучната зелена ливада, която служеше за игрище за хокей на момичетата. Това беше едно от най-привлекателните неща в частното училище за богати родители.