— Как се казваш?
— Джо Валъри.
Усмихнах се.
— Здравей, аз съм Маги.
Той се усмихна в отговор.
Приближиха се двама цивилни детективи с радиостанции в ръцете.
— Субектът е уведомен, че Маги Зомерс е готова да влезе — каза единият.
— Окей. Снимачният екип да остане по местата си, никои да не мърда — каза Ник и тръгна с детективите към колоната от полицейски коли, спрели стратегически срещу сградата.
— Забелязала ли си как веднага щом се случи нещо, за полицията хората се превръщат в субекти и нарушители? — отбеляза Джо.
— Просто престават да бъдат хора — съгласих се аз.
Преди да успеем да си кажем още нещо, Ник се запъти към нас.
— Носи се като бавна песен — рече Джо и хукна към него.
Полицейските коли бяха към десетина, във всяка имаше по двама полицаи с бронирани жилетки, готови да изскочат иззад отворените врати на автомобилите. Далекобойните пушки в ръцете им бяха насочени право към входа на Морис Авеню № 510. Брайън стоеше край тях прав, с отпуснати ръце, а якето му беше разкопчано и вратовръзката — разхлабена. Обсъждаше нещо с двама от полицаите. Мускулите се очертаваха под тънкия плат на синята му риза, потта образуваше петна по гърба и под мишниците му.
— Явно това е твоят човек — каза с усмивка Джо.
Престорих се, че не го разбирам.
— Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа — разсмя се той — да си прибереш езика в устата; още малко и лигите ти ще потекат от лакомия.
Бях поразена от прямотата на Валъри, граничеща с грубост, и не бях способна да му отговоря. В този момент връхлетя Ник и се залови да дава инструкции.
Джо тръгна с Дик, който започна да снима сцената пред сградата с миникамерата си. Наблюдавах Джо в продължение на няколко секунди. Някак си знаех, че ако оцелеем след цялото това безумие, ще станем много добри приятели. Готвех се да отида при Ник, за да каже дали трябва да участвам във въвеждащата сцена, когато към мен се приближи Брайън.
— Маги — каза той, — добре ли си?
— Отлично — отвърнах аз, впила поглед в невероятно сините му очи, които още сега започваха да ми липсват.
— Хектор те чака. Всичко е уредено.
— Чудесно — излъгах аз, а всъщност точно в този момент исках да сме в леглото му в Маспет, Куинс за последен път, вместо да губим ценно време тук.
Ник даваше указания на хората си.
— Все пак не използвай цялата си лента още отсега — извика той, след което се обърна към Брайън.
— Чакай, трябва да поговорим.
— Какво има?
— Искам да вляза с Маги.
— Не съм сигурен, че той ще се съгласи — отвърна Брайън.
Докато двамата обсъждаха вероятността Хектор Родригес да пусне Ник Сириг в апартамента си, Джо ме докосна по ръката и ми посочи с очи покрива на Морис Авеню № 510, както и покривите на съседните сгради. По тях стояха снайперисти в бойна готовност — с разкрачени крака, с насочено към целта оръжие, очевидно в очакване на заповед за стрелба.
— Бедният — каза тихо Джо.
— Не знам, Ник — казваше в това време Брайън. — Уговорката беше, че Маги ще отиде сама.
— Не искам да отива сама, пък и какъв е смисълът от всичко това, ако хората ми не могат да влязат, за да снимат?
Брайън ни поведе към масата за комуникации, разположена насред улицата до отряда от полицейски коли, които представляваха нещо като предна позиция на това странно бойно поле.
— Ще го попитам — извика Брайън.
Докато той говореше с Хектор, който се беше барикадирал в апартамента си, аз не можех да не се учудя на бързината, с която е била направена тази сложна телефонна връзка; обикновено се чакаше с дни, докато се появи техник да оправи и най-дребната повреда.
— Гледай какво става — каза Джо, сочейки към съоръжението. — А на мен телефонът ми е счупен и техникът ще дойде чак утре.
— Точно това си мислех и аз — отвърнах му.
— Защо носиш халка? — попита внезапно Джо.
— Защото съм омъжена.
— Не изглеждаш омъжена.
— Не се чувствам омъжена, но това е друга тема — усмихнах се аз.
— И засяга Пол Нюман, нали?
Джо погледна към Брайън.
— Той не е за теб, миличка.
Ник ме викаше.
— Искам да започнеш да задаваш въпроси на Брайън — каза той — и да опишеш цялата тази сцена за зрителите — нали знаеш, какво иска Хектор, какво ще правиш ти, цялата история.
Кимнах, като все още мислех върху думите на Джо.