— И си оправи лицето — добави Ник. — Среши се, за да изглеждаш страхотно.
Тръгнах към микробуса и подвикванията на любопитните зяпачи се подновиха:
— Хей, Маги, омъжена ли си?
Махнах им, като си мислех: „Скоро вече няма да съм омъжена, много скоро.“
— Усмихни се, Маги. Да не би да те е страх от пуерториканци?
Усмихнах се, като си мислех: „Не, не от пуерториканци, а от евреи брокери, които ми взимат парите.“
И тогава, точно като се качвах в микробуса, за да оправя лицето и косата си, някакъв идиот от тълпата започна да крещи:
— Скачай, Хектор, скачай… — докато всички не започнаха да му пригласят:
— Скачай, Хектор, скачай…
Така вече нищо не липсваше, за да се превърне събитието в истински карнавал.
Колегите ми чакаха да започна изложението си на фона на Морис Авеню № 510, и с всяка следваща секунда ставаха все по-нетърпеливи. Брайън беше погълнат от разгорещен спор с Ник, а Ник видимо се интересуваше само от това как да организира нещата така, че снимането на този спектакъл да протече без по-нататъшни инциденти.
— Какво ще кажеш тогава за трийсет минути след Маги? Ще влезем с останалите от екипа. Става ли?
— Не знам. Трябва му време да поговори с нея. Не искам да го изнервям, да го карам да се чувства, като че ли го притискам или го карам да бърза. Искам тези жени живи.
— Колко време му трябва, по дяволите? — избухна Ник. — Трийсет минути е достатъчно дълго време за Маги да стои с него.
— Слушай — каза Брайън, — единствената ми грижа са трите жени.
— Четири — поправи го Ник. — Не забравяй Маги.
Брайън беше видимо възбуден.
— Не се заяждай, Сириг. Не съм забравил.
— И така, ще мога ли да вляза след трийсет минути?
— Добре, добре, но след това искам да излезете колкото е възможно по-бързо. Уговорката е да освободи ония трите, след като влезе Маги — ясно ли е? Иначе няма да уговарям резервния вариант…
— Какво, по дяволите, означава това?
— Означава — извика Брайън, — че е по-добре да не му досаждате много с вашите светлини и камери, защото в противен случаи може да настане едно голямо бум-бум.
Ник отстъпи крачка назад, колкото да не бъдат съвсем лице в лице. Брайън не сваляше поглед от него, освен когато се обърна да се изплюе на тротоара.
— По дяволите — каза Ник и поклати глава, — и това наистина е страхотно! Сега ще трябва да се тревожа и заради ченгетата.
Погледна право към мен.
— Какво ще кажеш, Маги? Ще поемеш ли риска да стоиш сама с него трийсет минути?
В този момент Брайън застана до мен и ръката му обгърна раменете ми.
— Не бъди толкова драматичен, Ник Сириг, тя не рискува нищо.
Ник го изгледа с отвращение.
— Той май наистина не дава пет пари за теб, миличка, въобще не го е еня.
Брайън дръпна ръка от рамото ми.
— Престани да лаеш, Сириг, наистина нямам време за глупости.
— Е, аз пък разполагам с достатъчно време, за да осигуря безопасността на Маги.
И той нежно докосна лицето ми.
— Какво ще кажеш? Искам да си напълно спокойна и да се чувстваш в безопасност, докато трае всичко това.
Брайън ме наблюдаваше напрегнато, но аз почти не му обърнах внимание.
— Разбира се — отвърнах разсеяно, — и всичко ще бъде наред.
Ник започна да събира хората си, като им показваше местата, които трябваше да заемат пред сградата за снимането на репортажа.
— Приближи се още малко към Брайън — подвикна ми той.
— Дай ми още една минутка — отговори Брайън. — Трябва да предам на един от хората си съобщението на Хектор.
Докато Брайън разговаряше с един от патрулите, очевидно новак, който изглеждаше дори по-уплашен от нас, Джо Валъри се приближи към мен.
— Страх ли те е? — попита той.
Замислих се за момент.
— Странно е, но съм сигурна, че няма да ми се случи нищо лошо.
Той се усмихна.
— Не, не е странно; това е шестото чувство, аз го имам винаги когато снимаме някоя история отвъд океана.
Заразглеждах го внимателно.
— Какво имаш предвид?
— Правим репортажи за най-различни неща — войни, бунтове, революции — водещите събития в новините. И аз винаги разчитам на вътрешното си чувство, преди да се захвана с нещо. Щом съм спокоен, всичко завършва добре. Ако ли не, тогава… — Той млъква и потреперва.
— Тогава какво?