— Тогава, мисля си, ще дойде краят.
— Добре, но как ще разбереш? Искам да кажа, в такъв случай би ли отказал да…
Не довърших мисълта си, защото Ник и другите се разсмяха.
— Във връзка с това, Брайън — казваше Ник, — жена ми се нуждае от един хляб и едно мляко.
— Наистина е много смешно, Сириг — отвърна Брайън, след което отново се обърна към патрулиращия. — Какво ще кажеш за едно нормално кафе? Ти ще пиеш ли?
Патрулът кимна.
— Окей, значи: един хотдог с много кисело зеле и с мъжки порции шунка и сирене; риба тон с филийка домат върху парче ръжен хляб с майонеза; и голям пакет чипс.
— Хей, почакай — извика Ник, тъй като патрулът тръгна надолу по улицата. — Ако това е за сметка на нюйоркската полиция, ще трябва и Маги да получи обяд.
— Задръж! — извика Брайън след патрулния. — Маги?
Ситуацията наистина ставаше абсурдна.
— Всъщност не съм гладна — започнах аз, но Джо ме прекъсна:
— Вземи си един сандвич. Ще ти се дояде, когато всички около теб започнат да ядат.
— Окей. Купи ми някакъв сандвич. С каквото и да е.
— Нещо за пиене? Кафе?
— Как го пиете? — попита патрулният.
— Обикновено — отвърна вместо мен Брайън.
Джо ми хвърли особен поглед, преди да се отдалечи, за да оправи микрофоните.
Брайън вече беше облякъл якето си и прекарваше гребен през косата си.
— Готови? — попита Ник. — Тогава да почваме.
— Детектив Флейърти — започнах аз, — какво се е случило?
Флейърти се изкашля.
— Това е случай, при който имаме заложници — занарежда монотонно той. — Някой си Хектор Родригес, живеещ в този жилищен блок, е насочил пистолет срещу жена си и двете си сестри.
Брайън се обърна, за да посочи към Морис Авеню № 510, докато Дик насочваше камерата към сградата.
— Кога започна всичко това?
— Всичко започна точно в десет и двайсет тази сутрин, когато получихме телефонно обаждане от извършителя, който ни информира, че възнамерява да убие жена си и сестрите си, след което да насочи оръжието към себе си.
— Обясни ли ви защо?
— Да, обясни, но нямам право да кажа.
— Детектив Флейърти — казах аз и хвърлих поглед към Джо, — вече е дванайсет и десет. Промени ли се нещо през изминалите два часа?
— Промяната е следната — каза Флейърти и облиза с език горната си устна. — Нарушителят, някой си Хектор Родригес, иска вие да отидете при него, за да си поговорите. Иска да му дадем възможността да сподели с вас мъката си, преди да се предаде.
— Нека да обобщим още веднъж, детектив Флейърти — казах аз заради зрителите, които евентуално бяха включили по-късно телевизорите си. — Там горе — посочих към сградата аз — има човек, който държи три заложнички и твърди, че ще се предаде само след като аз отида при него, за да си поговорим. Така ли е?
— Абсолютно точно — отговори Флейърти.
— Добре, детектив Флейърти — казах аз, прибавяйки необходимото количество драматизъм в гласа си, — тогава да вървим.
И ние тръгнахме, като Алиса — към луната; но време на интервюто гласът му звучеше точно така, както беше звучал винаги, само че това внезапно беше започнало да ме дразни.
Дик ни последва с миникамерата, а Джо подскачаше напред с насочен към нас микрофон. Брайън, с проблясващи от слънцето руси косми по мускулестите ръце, ме придружаваше към входа на Морис Авеню № 510, като ме държеше за лакътя. Изчаках изплашения млад патрулен да ми подаде две кафяви хартиени кесии — кафето и сандвичите, — влязох и започнах да изкачвам четирите етажа до апартамента на Родригес.
Името беше непохватно написано с молив върху къс бяла хартия, закрепена непосредствено под шпионката: „Апартамент № 40, Родригес“. Подпрях внимателно пакетите с обяда на коляното си и почуках леко на вратата.
— Кой е там? — извика мъжки глас.
— Маги Зомерс, от предаване „Новини“ на Ей Би Ен — отвърнах аз, като тонът ми определено не беше лишен от прилика с този на лейди Макбет.
Внезапно някаква жена започна да ридае, друг женски глас се разкрещя, а трети започна да бълва потоци неразбираем испански.
— Откъде знаеш, че си сама? — попита мъжът, стараейки се да надвика врявата.
— Аз знам, че съм сама — отговорих спокойно. — Сигурно искате да питате откъде вие да знаете, че съм сама?
— Не — изкрещя истерично той. — Точно така и казах.
— Не — отвърнах автоматично аз. — Казахте, че…