Той започна да се смее, в началото беззвучно, повтаряйки си непрестанно думата „locas, locas“ — като постепенно смехът му се усилваше все повече и повече, докато по бузите му започнаха да се стичат сълзи. Жените, объркани от факта, че скоро щяха да бъдат освободени, започнаха да бъбрят отново на неразбираем испански, докато не извиках:
— Млък! Трябва да говоря по телефона!
Брайън слушаше внимателно, докато обяснявах:
— Трите жени излизат.
— Колегите ти могат ли да се качват?
Обърнах се към Хектор, който се беше поуспокоил, и попитах:
— Колегите ми искат да се качат и да те снимат за телевизията. Мога ли да им кажа да идват?
— Si, si — отвърна той. — Да сложа риза.
— Пет минути?
Хектор показа десет пръста.
— Десет минути — казах на Брайън.
Беше дошъл моментът да пощадим поне малко достойнството на Хектор Родригес.
— Кажи им да излязат — помолих тихо аз.
И той се подчини, може би не точно по начина, по който му бях предложила, но вероятно точно така, както бих постъпила аз, ако бях в неговото положение. Те бяха изтласкани, изблъскани през вратата и изпратени с порой ругатни, извикани на испански и английски.
— Maricon! (Женчо!) — изпищя на раздяла Естела.
— Putana! (Курва!) — извиках в отговор аз, след като вратата беше затръшната, защото наистина беше много трудно да не се включа в развитието на нещата.
Хектор се обърна и се усмихна като непослушно дете.
— Да.
Когато Хектор се върна от банята, той беше с измито лице, с пригладена назад коса и ухаеше на кокос тоник; беше сложил и чиста бяла риза; моите ръце трепереха толкова силно, че едва държах сандвича си с бекон, маруля и домат.
След като натъпка ризата в износените си торбести панталони, той седна пред масата да довърши обяда си. Погледна уплашено към сандвича с шунка и сирене, който лежеше на мръсната плетена рогозка, където го беше захвърлил в яда си. Внезапно се спогледахме съзаклятнически, като че ли имахме обща забавна тайна. Без да кажа дума, подадох на Хектор хотдога с много кисело зеле и той го пое без ни най-малко колебание.
— Вкусно ли е? — попитах аз.
— Аз обичам хотдог — отвърна той, щастливо дъвчейки.
Когато на вратата се позвъни, Хектор все още предъвкваше своя хотдог, но в същото време нервно подритваше с крак масата и гледаше с невиждащ поглед някъде в пространството. Пистолетът лежеше до него, а експлозивите бяха все още в кутиите на пода до прозореца.
— Това са моите хора от телевизията. Мога ли да отворя вратата, Хектор?
Когато отворих, Ник веднага сграбчи ръката ми.
— Сапьорите са тук — прошепна той. — Мислиш ли, че ще ги допусне да влязат?
Хектор все още беше на масата и ядеше обяда си, когато го попитах:
— Хектор, моите хора са тук. Имаш ли нещо против да пуснем още няколко човека в апартамента, за да обезвредят бомбите, които си направил?
Той кимна отново в знак на съгласие.
Дик Карлсън се потеше обилно, докато нагласяваше миникамерата си. Джо Валъри се отправи директно към Хектор и се ръкува с него, след което се зае с подготовката на всичко, нужно за записването на звука от интервюто.
— Здравей, Хектор — каза той. — Казвам се Джо.
— Здравей, Джо — отвърна Хектор.
Поведох Хектор към дивана, на който щяхме да седим по време на снимките за репортажа, а с крайчеца на окото си наблюдавах тримата сапьори, които вече бяха започнали да режат жиците и да отделят една по една осемнайсетте пръчки динамит.
— Всичко е наред — казах успокоително на Хектор.
Ник коленичи на няколко крачки от нас.
— Хектор, казвам се Ник и ще режисирам интервюто.
— Здравей, Ник — ухили се Хектор.
— Виждам, че ще се справиш добре. Гледай само към Маги, а не към камерата.
— Готов ли си? — попитах аз.
— Да — отговори Хектор.
Ник посочи към мен и кимна.
— Хектор — започнах аз, като го гледах в очите, — защо взе за заложници жена си и сестрите си и заплаши да ги убиеш?
Ненадейно Ник вдигна ръка.
— Стоп, Маги. Спрете. Какво е това на роклята ти?
Погледнах надолу и видях петната от кафето.
— Ох, забравих — казах аз, — това е кафе.
— Иди в другата стая и обърни роклята си, така че нетната да останат на гърба.
След по-малко от минута бях отново на дивана.