— Давай пак от началото — каза Ник.
— Хектор — започнах отново аз и пак го погледнах в очите, — защо взе жена си и сестрите си за заложници и заплаши, че ще ги убиеш?
Очите му се напълниха със сълзи.
— Аз съм заложникът. Те не са заложници.
— Какво имаш предвид, Хектор?
— Аз работя и давам всичките пари на Естела. Тя не ми дава нищо — само колкото да отида в завода и понякога ми прави сандвич. Нямам с какво да си купя нови обувки.
— Защо й даваш всичките си пари?
— Защото ме кара да се чувствам зле, че нямаме бебе. През цялото време ми натяква за бебето, нарича ме с разни имена.
Поглежда ме умоляващо, ще му се да го разбера.
— Как да правя бебе с някой, който ми крещи и ми вика непрекъснато?
Някъде в източната част на Манхатън една работеща съпруга на име Маги Зомерс седи в кухнята пред полираната дъбова маса, по която красивата настолна лампа от цветно стъкло хвърля като че ли живи сенки. Тя размишлява над въпроса, който й беше задала една приятелка.
— Мисля, че съм недоволна от това, че Ерик ми дава пари само колкото да пътувам до работа; те не ми стигат дори да си купя чифт обувки.
— Защо допускаш това? — пита приятелката. — В крайна сметка ти също работиш.
— Защото той ме кара да се чувствам страшно виновна, че нямаме бебе. Натяква ми го непрекъснато, но как бих могла да имам дете от човек, който постоянно ме дразни, критикува ме и ми крещи?
Камерата проследи как двамата с Хектор излязохме от апартамента на Морис Авеню № 510. По това време вече се бяха събрали няколко радио и телевизионни екипи, които искаха да заснемат драматичната развръзка; и крайна сметка тя се оказа не толкова драматична, а по-скоро тъжна. Полицаите все още бяха в бойна готовност зад отворените врати на автомобилите, с насочени към бедния Хектор оръжия, а снайперистите все още стояха по покривите на съседните сгради. Любопитните зяпачи започнаха да ръкопляскат при появата му.
Детективът от първа класа Брайън Флейърти посрещна Хектор Родригес с чифт белезници и веднага ги сложи на тънките китки на объркания човек, като междувременно изброяваше правата му. Една линейка се приближи на няколко крачки от нас и двама фелдшери предпазливо се приближиха към Хектор.
Хванах едната от стегнатите му в белезници ръце и го погледнах в зачервените очи.
— Няма да те забравя, Хектор — казах тържествено аз. — Обещавам.
И докато светкавиците на фотографите все още проблясваха по лицето му, двамата фелдшери мълчаливо го отведоха.
— Да ти взема ли нещо за пиене? — попита Джо.
— Не, благодаря — отвърнах аз, като не свалях очи от Брайън. — Имам среща.
Той вдигна рамене.
— Ние с теб ще имаме достатъчно време за това — ухили се той, — но, кой знае защо, имам странното чувство, че той няма.
Мери Маргарит Флейърти беше облечена в ярко жълт плетен костюм, между увисналите й гърди се поклащаше блестящ златен кръст, а връзките на високите й черни ортопедични обувки бяха пристегнали тънките й глезени. Бялата й коса беше грижливо фризирана на малки буклички, а яркорозовото червило беше зацапало горните й зъби. Тя излизаше от двуфамилната къща на семейство Флейърти в Маспет, Куинс, точно когато ние с Брайън влизахме. Залепи звучна целувка на бузата на сина си и съобщи:
— Флора Карлучи ще мине всеки момент да ме вземе с колата си, за да идем на църква. Днес е моята вечер за бинго.
Усмихвах й се, докато тя ме оглеждаше от глава до пети с вид на познавач.
— Къде ти е слуховият апарат, мамо? — попита Брайън.
— Счупих го, синко — отвърна Мери Маргарет.
— Толкова съм слушала за вас от сина ви — намесих се аз, полагайки усилие да завържа разговор с нея. — Щастлива съм, че най-после се запознахме.
Без да ми обърне внимание, тя заговори на сина си:
— Къде ще ходиш тази вечер, синко?
— Просто ще погледаме малко телевизия, мамо — отговори Брайън.
— А вие сигурно сте Маги? — каза най-накрая Мери Маргарет. — Маги е ирландско име, нали?
— Не, мамо — отвърна Брайън, почервенявайки като рак. — Не е ирландско.
— Откъде са родителите ви?
— Баща ми — отвърнах нервно аз — е от Бронкс, а майка ми — от Санкт Петербург, Русия.
Но „Русия“ явно се изгуби някъде из въздуха, преди да стигне до лишените и от слухов апарат уши.
— Санкт Петербург — повтори замислено тя. — Покойният господин Флейърти, мир на праха му, имаше роднини в Санкт Петербург. Често пътувахме дотам и стояхме по две седмици у тях през зимата.