— Да, спомням си — каза Брайън, облекчен, че темата на разговор беше станала по-безопасна. — При братовчеда Тим и жена му. Тати обичаше да ходи там, преди да почине.
Защо става така, че ирландците винаги „почиват“: Покойният господин Флейърти, мир на праха му, „почина“, а евреите „умират“ само с едно обикновено „умря от рак на хранопровода, задуши се, ама преди това така повръщаше, че започна да му излиза даже през ушите на бедничкия“.
Чу се автомобилен клаксон и Мери Маргарет Флейърти махна с облечената си в бяла ръкавица ръка на Флора Карлучи, която беше спряла до тротоара.
— Недей да си лягаш много късно, синко — каза тя и ме погледна многозначително.
Но откъде можеше да знае тя, че аз щях да държа Брайън прав само дотогава, докато той самият можеше да стои прав; защото ако той легнеше, нямаше причина аз да остана права и да го задържам в това положение.
— Бай-бай, мамо — каза Брайън. — Приятно прекарване.
Стереото в спалнята на Брайън свиреше все едно и също — „Странници в нощта“ — защото той все още не беше си купил уредбата, която да просвири осем касети една след друга, без да му се налага да става — или да си го изважда, — за да ги смени. Лежах по корем на леглото му, Брайън беше върху мен, твърдият като скала орган се движеше ритмично, устните му докосваха шията ми. Телата ни целите бяха в пот, хлъзгаха се едно в друго и се движеха все по-бързо, докато най-накрая течността му ме изпълни. Той си пое няколко пъти дълбоко дъх и се отпусна върху влажните чаршафи. След няколко минути се изтърколи на една страна и ме притисна към себе си така, че гърбът и хълбоците ми се вместиха до милиметър в стомаха и слабините му. Целуна врата ми и започна да прокарва език по дясното ми рамо.
— Брайън — започнах аз, — ето това сме ние с теб.
— Хм? — отвърна той.
— Странници в нощта, това сме ние с теб — повторих аз.
Той не отговори, а се пресегна и докосна тези места от тялото ми, където искаше да влезе пак; сетне започна отново.
— Това ли наричаш странници в нощта?
Притиснах се към него, ръцете ми обгърнаха врата му. Устните ни отново се сляха.
— Брайън — простенах аз, тъй като той се заби още по-дълбоко в мен, — с Ерик ще се развеждаме.
Брайън се сепна, страстта му се изпари и мигът отлетя завинаги.
— Не мога да се оженя за теб, Маги — каза с нещастен вид той и седна на ръба на леглото.
— Не очаквам и да го направиш — отвърнах тихо и притиснах колене към брадичката си.
— Искам да кажа — аз те обичам, но имам мама и работата си.
Питах се дали болката ми щеше да бъде по-голяма, ако Брайън беше формулирал изречението си малко по-различно, като например: „Аз те обожавам, скъпа, но просто кариерата ми изисква прекалено голямо себеотдаване, за да се надявам, че някоя жена би искала да сподели живота си с мен. И, разбира се, да не забравяме мама.“
Настана напрегната тишина, докато аз направих първата крачка, която всъщност беше една от последните в съвместния ни живот. Станах, влязох в банята, измих се и се облякох, като сложих плетената си рокля в бледопрасковен цвят правилно, с петната кафе отпред.
Брайън беше облечен и чакаше да ме откара към къщи. Приближих се до него и го прегърнах, като се притиснах силно, и по този начин му казах мълчаливо „сбогом“, защото всичко беше свършило.
Двайсет минути по-късно той спря колата на обичайното място, пет къщи преди нашата кооперация на Ийст Енд Авеню. Напрегнатото ни мълчание не беше прекъснато нито за миг по целия път от неговия свят към моя.
И този път аз направих първата стъпка, която сега наистина беше последна. Излязох от колата и прошепнах: „Обичам те“, защото, от една страна, наистина го обичах, а от друга, продължавах да се самозаблуждавам.
Възбуденият глас на Ерик Орнщайн, който се чуваше от апартамента ни, премина в шепот веднага щом отворих входната врата. Пуснах чантата си на пода и хвърлих поглед върху писмата, пръснати по масичката в антрето, след което влязох във всекидневната. Ерик и майка му седяха на лимоненожълтия диван, а баща му крачеше напред-назад из стаята с ръце на гърба.
— Привет на всички — казах аз и се настаних в бъчвообразния бял фотьойл.
Хари спря да крачи, а Милдрид ме изгледа с истинска ненавист. Тя въздъхна дълбоко и сложи ръка на сърцето си в мига, когато Ерик кръстоса дългите си крака и погледна в очакване към баща си.