— Той действително си е момче — отвърна уверено Куинси, — иначе нямаше да вика татенцето си винаги, когато има проблем.
— Не мога да го упрекна, Куинси. — Аз бях ужасна.
Тя ме изгледа, сякаш съм загубила разсъдъка си. Стана, отиде до прозореца и се загледа навън. След известно време бавно се върна при мен.
— Трябва ли да ти напомня всички чудесни мигове, които си преживяла с него през тези години?
Поклатих глава, изсекнах се и се изкашлях.
— Не.
— Защо? Може би има опасност да забравиш за съжалението си към него?
Но аз бях твърдо решена да се самоупреквам. Куинси дори не се опита да ме разубеди, когато най-накрая, в пет часа сутринта, заявих:
— Мястото ми е при Ерик, прибирам се вкъщи. Може би просто ми е било нужно да си поплача добре.
След един час отново бях пред прага на Куинси Рейнолдс. Ерик вече беше сменил бравата. Толкоз по въпроса за Сара и Мойсей и за племенните обичаи, датиращи от времето на древните евреи, които съветваха да се откажем да плащаме огромни такси на разни непочтени адвокати.
— Край на сантименталностите — отсече енергично Куинси, като ме дръпна да вляза. — Намери си чиста чаша. Пийни нещо по-силно и лягай да спиш.
Глава шеста
Куинси усеща тревогата ми. Заравям пръсти в косите си, а кракът ми потропва в ритъма на някакъв въображаем валс. Мъчно й е да ме гледа в такова състояние. Непрекъснато отлага тръгването си, не й се ще да ме оставя сама. От време на време посяга към чантата си или прави друг жест в знак, че се готви да тръгне, като по този начин ми дава възможност да преценя дали искам да остана сама. При това има толкова много неща, които бих могла да свърша: да разопаковам багажа си, да изчистя апартамента, да го подредя, с една дума, да реша как ще прекарам остатъка от живота си. Но аз искам тя да остане с мен още известно време, поне докато някои от тези объркани и неприятни мисли спрат да се въртят из главата ми. Съвсем скоро ще бъда принудена да се върна в света на телевизионните договори и незаздравяващите семейни рани, и то със съзнанието, че в края на деня Ави няма да влезе у дома и да направи всичко да изглежда по-добро.
— Какво реши, ще се срещнеш ли с Грейсън тази вечер, или да се обадя и да отложа срещата? — пита Куинси, като за кой ли път посяга към вещите си, правейки поредния плах опит да тръгне.
— Не, не отлагай нищо. По-добре да свършим днес с договора, за да имам поне едно уредено нещо в живота си.
Тя прехапва замислено долната си устна.
— Спести ми самосъжалението си, Маги, то просто не ти подхожда.
Усмихвам се неволно, защото наистина е права — това въобще не ми подхожда. Но самата мисъл, че трябва да изглеждам радостна точно сега просто ме смазва.
— Хайде — казвам аз. — Виждам, че умираш от желание да изброиш всички чудесни неща, които имам в живота си и за които би трябвало да съм благодарна.
— Е, най-после се досети.
— Хайде, започвай де.
— Първо, имаш някой, наречен Ави Херцог, който ще се обади тази вечер в полунощ; второ, верни приятели, които те обичат, в това число и ние с Дан; освен това имаш страхотно тяло с умопомрачаващи крака, които, извинявам се, че го казвам, но има вероятност отново да впечатлят Грейсън, което може да ти е от полза.
Тя се усмихва.
— Пропуснах ли нещо? О, да, може би факта, ме твоят страх да не свършиш дните си в самота и нищета няма да се появи вече, тъй като още от миналата година си включена в страхотния план на Ей Би Ен за пенсионните осигуровки.
— Пропусна и самата мен, загрижена как да вместя тялото и краката си в този страхотен план за пенсиите. А, щях да пропусна новата политика на Ей Би Ен, отделяща специални грижи за военните журналисти…
— Искаш ли да ти кажа кой ще дойде тук тази вечер?
— Кой?
— Елиът Джеймс, шефът на директните предавания, който, а това е особено важно, е „пажът“ на Грейсън.
Куинси оправя прическата си пред огледалото и се обръща, за да види реакцията ми.
— Маги, имаш нужда от сън. Защо не изключиш телефона и не си починеш? Нямаш спешна работа.
— Мисля да се обадя на мама.
Куинси съблича палтото си и с драматичен жест то хвърля на стола.
— В такъв случай оставам, защото после ще ти трябва някой, който да те утешава.
— Недей, няма нужда — отвръщам неубедително.
— Хайде, нека да свършим и тази работа — казва тя и тръгва обратно към спалнята. — Сигурно се чувстваш прекалено добре и имаш нужда да ти развалят настроението.