Куинси сяда на един стол в спалнята, докато аз набирам телефонния номер. Усмихва ми се леко, но окуражително, докато чакам да вдигнат слушалката.
Вторник по обяд е, двайсет и осмият ден на декември 1982 г. Очевидно Ави Херцог все още ме желае; тази вечер с мен ще вечеря Грейсън Даниелс, за да обсъдим новия ми договор, така че очевидно съм все още търсена; освен това вече съм голяма жена. И въпреки всичко ръцете ми не престават да треперят.
— Ало.
Правя едва забележима пауза, преди да отвърна „Ало“ на свой ред на баща си, който вдига слушалката на второто позвъняване.
— Татко, Маги е, върнах се в Ню Йорк.
Куинси прави физиономия.
На другия край на жицата последва пауза, не само забележима, но и безкрайна.
— Браво, браво — най-после казва той. — Върнала се в Ню Йорк и не пратила дори една телеграма, за да ме предупредиш.
Чертая върху парче хартия малки квадратни кутийки, редица след редица свързани кутийки.
— Как си, татко? — питам аз, без да обръщам внимание на сарказма му.
— Чудесно, но разбрах, че тонтехникът ти не бил особено добре — главата му била отнесена от някаква арабска мина. Пада му се, щом е отишъл там.
Тази сентенция от двайсет и пет думи — защото аз ги броя, докато отекват в главата ми — дава представа за всичко, което не вървеше както трябва в семейство Зомерс по времето, когато Маги беше дете. Наистина нямам какво повече да му кажа, освен ако искам да обвинявам, или да се защитавам, но аз решавам да не правя такова, защото е вече твърде късно. Очите ми се пълнят със сълзи — обичайната реакция, когато разговарям с него.
— Майка ми там ли е?
Татко дори не си прави труда да отговори, защото е свършил работата си за днес; изпълнил е мисията си за този следобед.
В гласа на Вера Зомерс се усеща тревога, примесена с безнадеждност — съчетание, което ми звучи едновременно познато и смущаващо.
— Здравей, Маргарет — произнася апатично тя.
— Какво става, майко? Случило ли се е нещо?
Куинси клати глава и пали цигара.
— Нищо — отговаря мама. — Кога се върна?
— Вчера — лъжа аз.
— Кара не е тук, знаеш ли; замина за Аруба със семейството си за празниците.
— Знам, майко. Ще можеш ли да дойдеш при мен днес следобед да се видим?
Изумена съм, че Вера не само се съгласява да слезе до центъра — маршрут, който ненавижда, — ами и като че ли няма търпение да дойде.
— Вземам такси и пристигам след петнайсет минути — казва тя, преди да затвори телефона.
— Е? — пита Куинси.
— Все същата стара история — отвръщам аз, — само че този път в гласа й имаше безнадеждност, каквато не съм чувала от дете. Напомня ми за деня, в който татко направи кошмарната рисунка върху салфетка в ресторанта на хотел „Плаза“.
Куинси ме поглежда объркано.
— За какво говориш, Маги?
Въпросното лято на 1963 година беше сравнително приятно, защото бях успяла да убедя майка и татко да ме пуснат на детски лагер в „Чипева“ край Бангор, щата Мейн. За първи път нямаше да прекарам юли и август във вилата на семейство Зомерс в Лонг Айлънд.
Седях с кръстосани крака на пода в спалнята си в апартамента на Пето Авеню и чаках Джонъси да приключи с бродирането на монограмите ми върху дрехите, които щях да взема за лагера. Джонъси, с висящ от устата й дълъг бял конец, ми подаде красиво сгънати шорти и ризи, които щяха да влязат в голямата чанта на пода до прозореца. Джонъси трябваше да приготвя само моя багаж, тъй като Кара нямаше да дойде на лагера. Беше започнала работа в болницата „Ленъкс Хил“ като доброволка — от онези, които носят престилки на бели и червени линии и бутат колички със списания из болницата, така че пациентите да има какво да четат, независимо дали са там, за да оздравеят или да умрат.
Мама се беше сбогувала с нас преди няколко дни. Казаха ни, че отива да види родителите си в Милоуки, но няма да можем да се чуваме, тъй като те били отишли в някакъв отдалечен курорт на брега на едно езеро в Северен Уискънсин, където инфраструктурата била в зачатъчно състояние; така че тя щяла да живее в продължение на цял месец в неудобна барака, направена от неодялани трупи. А за нас с Кара идеята мама да живее в такава колиба звучеше по-невероятно дори от обясненията на татко защо не може да вечеря с нас.
— Скапвам се от работа, за да можете вие двечките да си живеете живота из разни частни училища, лагери и колежи. Няма да мога да се прибера по-рано от един-два през нощта.