Погледнах часовника си и с ужас установих, че вече е почти пет и трийсет. Татко ми беше определил среща в шест в ресторанта на хотел „Плаза“, където щяхме да вечеряме заедно.
— Трябва веднага да тръгвам, Джонъси — казах аз, — защото ще закъснея.
Тя кимна и пъргаво се изправи, като се подпираше с една ръка на огромното си бедро.
— Бързо се приготвяй тогава, Маги, за да изглеждаш добре на срещата.
Автобусът ме остави на ъгъла на Петдесет и девета улица и Пето Авеню, край Гранд Арми Плаза, където група брадати мъже и дългокоси жени пееха кънтри песни точно пред фонтана. Бях облечена с бяла плисирана пола, блуза на бели и сини цветя и елегантни бели обувки, предназначени за изискан прием, въпреки че бих предпочела да прекарам вечерта у дома.
Изкачих застланите със зелена пътека стъпала и влязох във фоайето, след което стигнах до други застлани със зелена пътека стълби, които водеха към Полинезийския ресторант.
Елегантна жена с копринено сари ме посрещна на входа и ме придружи до масата на Алън Зомерс. Когато се приближих, татко учтиво се изправи и ме изчака да седна, преди на свой ред да се отпусне на стола си и да поръча плодов пунш без ром за мен и още една водка за себе си.
— Как си, Маги — попита приглушено той.
— Отлично, благодаря, татко — отговорих възпитано.
— Всичко готово ли е за лагера?
— Почти, татко — отвърнах отбранително.
— Прекрасно — каза той машинално.
— Защо искаше да вечеряме заедно, татко? — попитах глупаво аз и от този момент нататък всичко тръгна наопаки.
Мълчахме до пристигането на напитките, които ни помогнаха да се съсредоточим върху нещо друго освен собствените ни реакции, породени от непростимата ми глупост. Преди да успея да взема сламката и да отпия от кокосовия сок, татко измъкна коктейлната подложка изпод чашата ми. След това бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади химикалка, с която започна да рисува върху подложката някакъв образ, като защрихова областите около очите и брадичката и прекара дебели линии от носа до челото. Рисунката започна да добива очертания и да напомня за човек, претърпял тежка злополука и омотан в бинтове.
— Ето как изглежда майка ти сега — каза татко и ми подаде коктейлната подложка.
Разглеждах я в продължение на няколко секунди, чувствайки се неловко под тежкия му поглед, и най-после попитах:
— Какво се е случило с нея?
Изведнъж той като че ли вече не бързаше да ми обяснява. Отпи голяма глътка от водката си, отметна назад глава и без никакво вълнение се загледа в сълзите, които бликнаха от очите ми и се стекоха по лицето ми.
— Какво е станало с мама? — повторих аз, стараейки се да не се разридая.
— Майка ти изобщо не е ходила в Милоуки — обясни той и сви доволно устни. — Отиде в болницата да й оправят носа, така че като я видиш веднага след вечеря, постарай се да не плачеш, за да не я разстройваш допълнително.
Почувствах облекчение, че не й се е случило нещо по-лошо, но не можах да разбера защо трябваше да си оправя носа — съвсем нормален нос, който дори ми се струваше красив.
— Блъсна се в една стена, когато беше бременна с Кара — продължи татко — и през изминалите години костта се е калцирала. Но от изкривената преграда в носа нощем хърка толкова силно, че аз не мога да спя, така че тя реши да вземе нужните мерки.
Според мен извършването на пластична операция върху носа на мама само защото татко не можел да спи, беше почти толкова абсурдно, колкото ако татко си отрежеше едното ухо, за да може мама да диша.
Когато днес си припомням този случай, ще ми се тогава да бях пъхнала въпросната подложка с нарисуваното изранено и бинтовано лице в джоба си, така че сега да мога да разказвам тази история, без никой да се усъмни в думите ми.
— Гледайте всички — щях да кажа аз, — вижте добре тази рисунка. Ето защо Маги Зомерс има трудности в създаването на здрави връзки; всичко е заради проблемите с баща й. Виждате ли подложката? Маги не е виновна, че не може да ви обича, това съвсем не е нейна грешка.
Не ядох много тази вечер, оставих в чинията си и рулото, и скаридите, и свинските ребърца. Най-после татко свърши да се храни, поръча кафето и десерта и плати сметката. После подтичвах след него, докато той забързано излезе от ресторанта и спря такси. Пътувахме мълчаливо към болницата.
— Запомни какво ти казах — не трябва да плачеш — предупреди ме отново той, докато вървяхме по болничните коридори.