Завихме зад ъгъла и той делово влезе в стаята й, а аз страхливо се промъкнах след него и надникнах.
Видях я; лежеше омотана в бинтове точно както на рисунката на татко, а лицето и вратът й бяха покрити със синини. Приличаше на топка за боулинг — с две цепнатини за очите там, където би трябвало да бъдат дупките за пръстите. Въпреки предупрежденията на татко не успях да превъзмогна истеричната си реакция. Плаках, кашлях и подсмърчах, без да забелязвам другата драма, която се разиграваше в леглото й. Обърнах й внимание едва когато широкоплещестият санитар влетя в стаята и натисна мама към леглото. Тя спря да плаче и да се мята, а през това време една медицинска сестра заби игла в ръката й. Санитарят успокоително я милваше по челото. След като избухването на мама беше моментално потушено, тя седна изпъната като струна и погледна към татко.
— Как можа? — хълцаше тя. — Не ми се живее повече…
Сетне се отпусна върху възглавниците, задряма.
Кара ме изведе от стаята и ме поведе към чакалнята. Седнахме на избелял зелен диван и заговорихме шепнешком. Разбрах, че Кара е била заведена без никакви обяснения до стая №1212. Нямала представа кой е пациентът, докато влязла, и едва не припаднала от шока, когато видяла мама в това състояние. За нещастие на Кара, и на останалите вероятно, тя също пристигнала в много неподходящ момент. Въпреки че била натъпкана с лекарства и въпреки състоянието, в което се намирала, Вера не пропуснала да забележи петната от червило по яката и носната кърпа на Алън.
— Стоях до вратата — обясни Кара — и чух как татко дори не си направи труда да отрече. Просто й каза, че ще си прави това, което му е приятно, и че ако не й харесва, може да отиде до Уискънсин или по дяволите.
Забелязал Кара чак когато тръгнал да излиза.
— Каза ми, че ще вечеря с теб и че трябва да стоя при мама, докато се върне.
А когато се върнал, влачейки ме след себе си, широкоплещестият санитар бил повикан, за да даде на мама успокоително, иначе имало опасност тя да си разкъса някой шев. Когато Кара свърши разказа си, аз я прегърнах, благодарна, че имам сестра, но се чувствах съвсем объркана и безпомощна. Не можех да разбера защо татко беше постъпил така.
— В подобни случаи някои деца започват да заекват, вие двете поне сте го преживели без травми — казва тъжно Куинси.
— И аз така мисля — съгласявам се, докато я изпращам до вратата.
— Но в крайна сметка може би именно това те е направило толкова силна.
Прегръща ме.
— Трябва да тичам, Маги; нали ще се видим тази вечер в Руската чайна?
— Да. И, Куинси…
— Знам — кимва тя.
Прегръщам я отново.
— Благодаря ти. За всичко.
Куинси продължава да държи ръката ми.
— Направи ми една услуга — казва нежно тя. — Не допускай нищо да развали настроението ти днес. Тревогите ти досега бяха предостатъчно.
След като си тръгва, зареждам отново кафеварката и оправям апартамента преди пристигането на мама. На вратата се звъни точно когато подреждам чашки и чинийки на подноса. С пластична операция на носа и други две за опъване на кожата на лицето, със стройно тяло, резултат от дългогодишни упорити упражнения, Вера Зомерс изглежда много добре за шейсет и четирите си години. Много добре, но не и след по-внимателно вглеждане. Чертите на лицето й са изопнати, а устните й нервно потрепват, докато съблича дългото си кожено палто от пор. Прегръщам я, без да се засегна, че тя стои вдървено, с отпуснати до тялото ръце. След една-две секунди отстъпва крачка назад и прави опит да се усмихне.
— Изглеждаш сравнително добре, Маргарет; видът ти е малко уморен, но предполагам, че това се дължи на ненормалния ти начин на живот.
Влиза във всекидневната, оправя дългия си черен пуловер, пристегнат с колан над стесняващите се надолу черни панталони, и сяда.
— Окончателно ли се върна, или само в отпуск?
— В отпуск съм и не знам кога и дори къде ще замина след това. Тази вечер ще разбера нещо повече — имам среща с Грейсън.
Вера мълчаливо отпива от кафето си. Извръща поглед настрани и нервно поклаща крак.
— Какво те притеснява? — най-после я питам. — Знам, че има нещо; разбрах го още по телефона, а сега вече го виждам.
Мама въздъхва дълбоко.
— Просто ми е мъчно, че Кара е в Аруба.
— Вече знам това, майко — казвам уморено. — Но има и нещо друго.
— Добре, — отвръща тя и оставя чашката и чинийката си, — няма да се изненадаш, тъй като вие с Кара отдавна го знаете.