Можеше да си спести неудобството от обясненията, защото аз наистина го знаех; през изминалите години бях слушала тази история безброй пъти.
— Баща ти се е хванал с друга жена. Мисля, че досега трябваше да съм свикнала с това.
Въздъхва.
— Но мисля и че вече съм прекалено стара и уморена, за да продължа с преструвките, че не зная нищо, а и — тя въздъхва отново — не искам да свърша дните си в самота.
— Как разбра?
Вера ме поглежда, сякаш съм дори по-глупава, отколкото винаги ме е смятала.
— По какво мислиш? — отговаря с погнуса тя. — По нещата, по които винаги съм разбирала: почти никога не се прибира вечер, а ако случайно си е у дома, телефонът звъни веднъж — техния сигнал, — след което той се втурва към кабинета си, за да говори насаме.
Вече е почти три следобед, а мама все още не си е тръгнала. Способността й да се примирява с пълното безразличие на татко към нея видимо е намаляла. С всяка изминала година болката й става все по-остра, времето разяжда духа й и добавя по някоя нова променлива величина в уравнението, наречено страх. Тя все още седи на дивана и отчаяно се опитва да ми докаже, че страхът й да не бъде изоставена е по-голям от болката, причинена от недостойните постъпки на татко.
— Не мога да живея сама; ще бъда половин човек.
— Нямаше да е така, ако беше по-самоуверена.
— Но не съм, нали виждаш. През целия ни съвместен живот аз съм била почти безпомощна. Без баща ти чувствам празнота.
Как би могла да знае, че ако бе живяла различно, сега щеше да изпитва чувство на голяма загуба, не и на безкрайна празнота.
— А какво би бил той без теб? — питам аз.
— Ако питаш него — много по-щастлив.
— А може би същото се отнася и за теб?
Дори не иска да чуе за това.
— Между другото — казва тя, — мъжът ти има още едно дете, пак момче.
Ерик Орнщайн, повторно женен през последните шест години и вече баща не на едно, а на две деца, завинаги ще си остане мъжът на Маги Зомерс. Наистина би било прекалено да очаквам от майка си да спре да говори за него като за мой съпруг.
— Откъде знаеш? — питам учтиво.
— Изпрати ни съобщение за раждането.
Колко прозрачно! И колко просташко от страна на Ерик да включи и Вера и Алън Зомерс в списъка на хората, на които изпраща съобщения за раждането на децата си. Винаги беше изпитвал потребност от доказателство, че провалянето на брака ни е единствено по моя вина. Трябваше да покаже на всички, свързани с мен, че е искал само нормален живот и деца.
— Маги — беше казал веднъж, — ти си патологичен случай; липсата на майчински инстинкт — това е проблемът ти и той ще провали нашата връзка.
— Знаеш ли, ти не му даде никакъв шанс — казва мама и налива отново кафе в чашите.
Беше намерила друга тема за разговор, която й даваше възможност да отклони мисълта си от собствените си неприятности.
— С поведението си ти го накара да поиска развод.
— Защо трябва да отговарям и за действията на Ерик?
— Твоята изневяра — мама произнася думата с такова отвращение, че не мога да не се усмихна — беше напълно неуместна. Пък и мъжът не си заслужаваше.
— Ами ако общественото му положение беше приемливо, това щеше ли да ти помогне да се чувстваш по-добре?
— Щеше да е по-добре за теб.
— Никога ли не ти е хрумвало, че Ерик ме подтикна към това?
— Невъзможно — казва мама. — Намеренията на Ерик бяха почтени; той се опитваше да изгради с теб съвместен живот и когато разбра, че е невъзможно, просто отиде при друга, която желае същото като него.
Няма подходящ отговор, който да обори тази логика, защото във всеки любовен триъгълник мама преценява вината в зависимост от общественото и материалното положение на мъжа, докато вината на жената се определя от това, дали е направила добър или лош избор.
— А Рона — и нея ли обвиняваш, както обвиняваш мен?
Мама ме поглежда, невярващо.
— Разбира се, че не. Ерик е почтен човек.
— Но тя поддържаше връзка с него, докато ние все още бяхме женени. Нима това е без значение?
— Не, Маргарет — отговаря търпеливо тя, като че съм бавноразвиваща се. — Той се ожени за нея; и освен това, който поддържа връзки с униформен, значи сам си е виновен.
— Брайън не носеше униформа, мамо; той беше детектив — отвръщам уморено може би за стотен път.