— Тръгваш ли, Маги? — попита Ник.
— Да. Имам среща с Ерик в офиса му. Организират парти за служещите по случай деня на свети Валентин.
— Ако искаш, мога да те закарам — предложи той и се втурна към стаята си. — На път ми е.
— Само секунда — отговорих и хукнах към кабинката за палтото си.
Ник влезе точно когато си слагах червило и оправях косата си.
— Къде е Брайън тази вечер? — попита той, докато вървяхме към стълбите.
Връзката ми с Брайън Флейърти отдавна не беше тайна за него. Често след работа водехме продължителни спорове и тогава Ник ме съветваше да оставя Ерик и да започна нов живот. След безкрайни разговори и безчет кафета в барчето на Ей Би Ен той се опита да ме убеди, че само ако започна всичко отново, и то съвсем сама, бих могла да срещна човека, който ще ме направи щастлива. А по време на пътуванията ни с микробусчето на Ей Би Ен към поредния репортаж, твърдеше, че Брайън Флейърти съвсем не е този човек.
— Брайън е на работа тази нощ — отговорих аз. — Чухме се преди два маса.
Пътя до паркинга, изминахме в мълчание. След като отключи вратата на автомобила, той се пресегна към предната седалка и ми подаде обемист пакет, увит в бялорозова хартия — подаръкът за Вивиан за празника; после ми помогна да се настаня.
— Дали тя може да те оцени? — попитах, когато той седна зад волана.
— Разбира се — усмихна се Ник и завъртя ключа. — Ние се уважаваме.
Моментално съжалих за въпроса си, защото той само щеше да предизвика обичайната му лекция за предимствата на добрия, солиден брак.
— Няма да повтарям, че би могла да имаш същото — рече той, насочвайки колата към магистрала Уест Сайд.
— За пръв път го чувам… — отвърнах иронично, облегнах глава назад и притворих очи.
— Добре де, тогава ще ти го кажа.
— В ръцете ти съм, Ник — отвърнах с усмивка. — Цялата съм слух.
— Трябва да напуснеш Ерик и да приключиш тази смехотворна връзка с Брайън, защото и двамата не са за теб.
— Все още не мога да гледам на живота си като на нещо истинско.
Ник се изкикоти.
— Чудесно, миличка, но някой ден и това ще стане; и тогава ти ще ми звъннеш и ще ми кажеш, че през цялото време съм бил прав.
— Какво искаш да кажеш с това да ти звънна? Няма ли да продължим да работим заедно?
— Вероятно не. Сигурно ще започнеш да водиш свое собствено предаване. Няма вечно да стоиш в местните новини, я.
— Значи ще ми е нужно доста време, за да осмисля истината — пошегувах се аз.
Той ме потупа по ръката.
— Съвсем не. Ти си амбициозна; понякога действаш с толкова бясно темпо, че човек изпада в ужас, като те гледа. Чувствам го, когато работим заедно. Сякаш нарочно се претоварваш — за да забравиш, че нямаш нищо друго, с което да запълваш живота си, нищо, което да те прави щастлива.
Все същата стара история; неизбежният край на еволюиращия процес, започнал някога с: „Знам от какво се нуждае тя“, който сега звучеше по-различно, обогатен с наблюденията на колегата: „Ако имаше това, от което се нуждае, тя нямаше да работи така неистово.“
— Мисля, че не бих могла да имам и двете.
Ник излезе от околовръстния път и спря на ъгъла на една тясна улица, която излизаше на Уолстрийт.
— Не започвай пак, Маги. Нямам предвид това. Обичам работата си точно, колкото тебе, но въпреки това ми е необходимо да знам, че всяка вечер Вивиан ме чака вкъщи.
За мен беше невероятно, че мъжете също имат нужда от тази сигурност, и то дори повече от жените, въпреки, че за тях е много по-допустимо например да отидат сами на бар или на ресторант. Въпросът е не толкова в страха от самотата, колкото в необходимостта да има някой, чийто глас да слушат или който да ги посрещне у дома. За мен единствената привлекателна страна на самотата беше прелестната тишина в началото и в края на всеки ден.
— О, ясно — казах аз. — Това, от което всъщност се нуждая, е една съпруга, защото само съпругата би се съгласила да ме чака, докато се прибера; вечерята ми ще бъде готова, а децата — чисти и спретнати. Кой съпруг би го направил?
Ник отметна кичур коса от очите ми и ме погледна нежно.
— Не знам, Маги; знам само, че те обичам и че колкото и големи да са професионалните ти успехи, някой ден те вече няма да те задоволяват, ако нямаш с кого да ги споделиш.
— О, Ник — отвърнах уморено. — Просто не ми останаха сили да се боря за всичко.
Той се надигна и ме целуна по бузата.