— Зомерс, наистина много те обичам.
— Аз също, въпреки че невинаги се държиш прилично.
Усмихнах се и добавих:
— А Вивиан е една щастливка.
— Тя пък мисли, че щастливката си ти — каза той и се ухили. — Защото прекарваш повече време с мен, отколкото тя.
— Знам, знам — отвърнах през смях. — И няма нужда да го казваш: дано си намеря мъж като Вивиан — нали?
Прегърнах го отново и слязох от колата. Останах на ъгъла, докато изчезна от погледа ми на следващия завой, като натисна клаксона за довиждане. Партито по случай деня на свети Валентин в службата на Ерик беше нещо, което ме притесняваше още откакто той ми беше съобщил за него преди две седмици. Вдъхнах си смелост и влязох във фоайето на Уолстрийт № 63, цялото в мрамор и стъкло, твърдо решена да премина през това изпитание с възможно най-малко напрежение.
Асансьорът спря на шестнайсетия етаж и аз се озовах във фоайе, украсено с бели и червени балони и с дълги розови ленти, изпъстрени с бели и червени сърчица. В един ъгъл висеше голям надпис със златни букви: „Честит празник — ден на Свети Валентин“, заобиколен с розови купидончета, седнали върху пухкави бели облачета. Минах покрай плъзгащите се врати с матови стъкла и влязох в централното помещение за борсови операции. Мебелите бяха струпани в един ъгъл и прикрити с метнато отгоре им бежово платнище. От тавана висеше огромна мрежа, пълна с още бели и червени балони.
Беше пълно с народ; всички се опитваха да надвикат дискомузиката, която гърмеше от колоните по стените. Най-много хора се бяха скупчили около дългата маса, превърната в бар.
Стоях съвсем сама сред цялата тази тълпа, оглеждах се, за да открия познато лице, и в този момент си дадох сметка, че всеки от нас двамата с Ерик си има свой собствен живот. Сред цялото това множество нямах нито едно познато лице и това беше напълно логично, тъй като за седем години брачен живот бях ходила само два пъти в офиса на мъжа си, и то за сравнително кратко време. Първия път — бяхме младоженци — отидох да взема Ерик, за да вечеряме в един ресторант в Китайския квартал; а втория, пак наскоро след сватбата, двете с Милдрид взехме Ерик и Хари, за да отидем да вечеряме също в Китайския квартал.
Едва когато най-после реших да се насоча към бара, за да си взема нещо за пиене, я забелязах. Беше седнала много близо до Ерик, гледаше го с обожание и сякаш поглъщаше всяка негова дума. Съзерцавах ги безмълвно няколко минути и тогава изведнъж ме озари мисълта, че това несъмнено ще бъде следващата мисис Ерик Орнщайн.
Беше висока почти колкото Ерик, и много слаба, с буйна руса коса, която се спускаше в добре премерен безпорядък по кокалестите й рамене. Зелената й пола беше много тясна и много къса, но изпод нея не се подаваха бедра, а някакви клечки; нямаше и следа от гърди под бялата й копринена туника, пристегната с колан от боядисани в зелено морски раковинки, които подрънкваха при всяко нейно движение. Едната й ръка с дълги като на хищна птица червени нокти небрежно стоеше върху ръката на Ерик, а с другата нервно тръскаше пепелта от бледозелената си цигара. Нещо в нея ми се стори познато. Разбрах за кого ми напомня едва когато усетих нечия ръка на рамото си и се обърнах, заставайки лице в лице с мисис Пиърс.
— Е, мис Зомерс — каза ледено тя, — какво ви води насам?
Ако бях сигурна, че не съм направила нищо нередно и ако съвестта ми не беше гузна, щях да й отвърна възмутено, че всъщност съм мисис Ерик Орнщайн и следователно имам пълното право да бъда тук; пък и как смее изобщо да ми задава такъв въпрос? Нечистата ми съвест обаче, съчетана с усещането, че именно аз съм причината съпругът ми да отиде в обятията на друга жена, ми попречи да изразя справедливото си негодувание от въпроса й. Несъмнено някой се опитваше да ограби от мен нещо, което не беше особено благоприятно за душевното ми здраве — по-точно брака ми с Ерик; и също така несъмнено всичко беше за добро. Аз обаче не смятах, че 14 февруари 1975 година е най-подходящият момент за това. Все още не бях готова.
— Обещах на Ерик да дойда — отговорих смирено, като в същото време я мразех, задето ми задаваше този въпрос, мразех Ерик, че ме беше поставил в такова положение, и мразех себе си, заради лицемерието си.
— Дъщеря ми Рона — изрече гордо тя, сочейки към валмата буйна коса и хищните нокти, които сега потупваха лявата буза на мъжа ми.
— Хм — отвърнах аз, като се чудех защо ли се чувствам така, сякаш някой ме е ритнал в слънчевия сплит. Все пак това трябваше да се очаква…