— Защо не се запознаете с нея? — продължи да ме предизвиква мисис Пиърс.
— Хм — казах отново аз, замръзнала в позата на наранена съпруга.
Въпреки че не можех да откъсна очи от тях двамата, успях да се усмихна кисело на мисис Пиърс, преди да се отдалеча. Потупах леко Ерик по рамото, чувствайки се като натрапница. Ерик се обърна с изненадан вид, а черните очички на Рона се впиха в мен. Видимо смутен, той избута ръката й и се изчерви.
— Здравей, Маги.
Усмихнах се. Рона ме разглеждаше съвсем явно, очите й се плъзгаха по цялото ми тяло от главата до петите, сякаш правеше преценка на единствената пречка, деляща я от апартамента на Ийст Енд Авеню, от членството в някой клуб в Уестчестър и от едно съвсем ново фамилно име. Въпреки че беше напълно възможно наистина да го обича и следователно аз да съм страшно несправедлива, моментално прогоних тази мисъл от главата си, защото бях убедена, че няма нищо справедливо в постъпката на Рона Пиърс — да ограби Маги Зомерс от правата й.
Ерик пристъпваше неловко от крак на крак и се изчерви дори още повече, когато посегнах да оправя вратовръзката му. Не се притеснявай, Ерик, помислих си аз. Тази тук няма да те остави само защото жена ти е посегнала собственически към вратовръзката ти. Прекалено са силни аспирациите й към банковата ти сметка. Ерик кашляше нервно, докато аз почиствах невидими прашинки от ревера му. Недей да се чувстваш неудобно, Ерик. Скоро тя ще започне да чисти мъхчетата от дрехите ти и дори ще пере бельото ти и никога няма да хукне да пише разни репортажи, без преди това да се сети да ти каже къде е квитанцията за праните ти ризи. Всъщност, Ерик, тя никога няма да хукне да прави каквото и да било, защото единствената й професия ще е да бъде твоя съпруга. След като го хванах под ръка, Ерик извади носна кърпа и избърса челото си. Горкият той… беше толкова объркан, че дори не можа да ни запознае както трябва; пък и Рона явно не беше съвсем наясно с протокола по запознанството на съпругата с любовницата.
— Здравейте — казах аз и подадох ръка, която, както забелязах точно в този момент, беше изцапана с мастило.
Рона я пое предпазливо и се ръкува почти без да ме докосне, защото сигурно се страхуваше да не счупи някой от импозантните си нокти или пък не искаше да се допре до не съвсем чистите ми ръце.
— Приятно ми е да се запозная с вас — каза тя със силен нюйоркски акцент.
Даже си очарована, няма съмнение.
— Ерик — казах аз с усещането, че ми се повдига, — донеси ми нещо за пиене, ако обичаш.
— Добре — отвърна с готовност той. — Какво искаш?
Отвара от бучиниш, няма защо да губим време.
— Скоч.
Бяхме само двете — тази, която скоро щеше да се превърне в бившата мисис Орнщайн, и тази, която скоро щеше да стане новата мисис Орнщайн. За момент ми се прииска да кажа на Рона, че знам всичко и че е напълно безсмислено да се преструваме, че нищо не се е случило, когато всъщност би било толкова по-цивилизовано да седнем и да решим как най-безболезнено да се справим с дребния си проблем. Разбира се, нямаше да пропусна да спомена колко много се радвам за тях двамата, което щеше да е абсолютна лъжа, тъй като в действителност едвам се сдържах да не изскубя изкуствените й мигли. Тя обаче се бореше за богат съпруг, а аз правех всичко възможно, за да запазя спокойствие.
— Изглеждате съвсем различно по телевизията.
Не бях сигурна дали да го възприема като комплимент или като предизвикателство.
— Благодаря. А вие с какво се занимавате?
Наистина бях горда със себе си, че не добавих: „Освен че спите със съпруга ми.“
— Декоратор съм — отвърна тя, а очичките й нервно оглеждаха помещението. — Изненадана съм, че не знаете. Ерик ме нае да се занимая с подредбата на апартамента ви.
Това вече беше прекалено — чаршафите още не бяха изстинали, а аз вече бях елиминирана.
— О! — възкликнах аз. — Страхотно.
— Наистина изгарям от нетърпение да започна — каза тя, като си играеше със светлозелените раковинки на колана си.
Внезапно коригираният й нос предизвика у мен безкрайно съжаление към още неродените деца на Ерик, тъй като не можех да си представя какъв ли ужас ще да е бил, преди да се подложи на пластична операция. Но скоро забравих за генетичните проблеми на тази връзка, тъй като гневът ме обземаше все по-силно.
— Какъв късмет, че е намерил някой, който да се заеме с това — казах със замръзнала на лицето професионална усмивка, като за пред камерата, — защото не можем да решим какъв цвят да бъде детската стая.