Тя позеленя почти колкото колана си и започна ядно да чупи пръсти.
— Разбира се — добавих, — най-вероятно ще изчакаме да се роди бебето или пък ще боядисаме детската стая в жълто и така ще решим проблема.
Тънките устни на Рона се гърчеха в усилията й да оформи някакви думи.
С вдигнати вежди и полуотворена уста, аз стоях безсрамно срещу нея и не правех нищо, за да разсея страховете й.
— Вие с Ерик — успя най-после да продума тя, — вие да не би… искам да кажа, той дали… вие бебе ли ще имате?
Отметнах назад глава и се разсмях с онова „Остави ги да се позабавляват“ хихикане типично за дамите по време на големите коктейли във Вашингтон, когато на власт са републиканците.
— Е, ще имате ли? — повтори тя кресливо и отчаяно.
Стана ми мъчно за нея, защото беше толкова несигурна, толкова уплашена да не загуби това, което смяташе за своя мечта. Можех да излъжа и да й причиня огромна тревога. Можех да разруша надеждите й само с една дума, да я ядосам, да я направя нещастна. Или да продължа да й съчувствам и да се измъкна от обърканата ситуация, като я оставя да свърже живота си с мъжа ми. Но ако направя това, ако капитулирам, без да съм излъгала за нещо дребно, тогава щях да бъда принудена да заживея сама, а това ме ужасяваше. Отговорът, разсъждавах аз, беше някъде по средата между тези две решения: Рона Пиърс трябваше да страда малко, за да плати поне нищожна част от щастието, което вероятно щеше да намери, докато Маги Зомерс щеше да живее сама.
— Още не съм бременна — отвърнах срамежливо аз, — но Ерик страшно много иска да си имаме дете.
Това определено не беше лъжа — въпросът беше коя от нас ще да му даде първа онова, което той така силно желае.
Лицето на Рона от зелено стана тебеширенобяло.
— Бях сигурна, че не искате деца — изпусна се тя.
— Какво ви накара да мислите така? — попитах тихо. Искаше ми се да съм все още в редакторската стая.
— Искам да кажа — заекна тя, — вие имате кариерата си. Мислех, че жена като вас… сигурно сте заета и така нататък.
Докоснах ръката й.
— Права сте, Рона, много е сложно.
Тя се отдръпна, очите й се разшириха, след което се закашля неудържимо.
Без да обръщам внимание на пристъпа на кашлица, попитах лицемерно:
— Омъжена ли сте?
— Не, още не — отговори неохотно тя.
— О, значи имате връзка с някого?
Кашлицата й упорстваше, но Рона успя да отвърне с леден тон:
— Може да се каже.
Сестрински, искрено, заинтересовано — въплъщавах всички тези чувства.
— От колко време ходите с него?
— Не е ваша работа — засече ме тя.
Трепнах. Беше доста груба.
— Извинявайте, нямах намерение да се бъркам.
— Просто се старая да разделям професионалния от личния си живот — каза високомерно тя. — И щом ще правя вашия апартамент, по-добре е да не се сближаваме прекалено много.
Наистина не беше за вярване.
— Кога трябва да започнете?
— Да започна?
— Апартамента.
— О, веднага когато мога, но все пак Ерик каза, че иска всичко да бъде готово до лятото.
Думите сякаш сами излизаха от устата ми.
— Ще ми се да хвърлите един поглед на апартамента на една моя позната. Наскоро тя преживя ужасна трагедия, но домът й е много красив — казах аз.
— Защо?
— Защо ли? Защото мъжът, с когото се срещаше, внезапно се върна при съпругата си. Разбира се, той й купи този прекрасен апартамент и го обзаведе, но тя е нещастна. Много ми харесва всекидневната й.
— Предпочитам да си върша работата сама, без чуждо влияние. Обикновено така имам по-добри резултати. Колко дълго са били заедно?
— Кои?
— Вашата позната и нейният женен приятел.
— О, около шест месеца, но това няма знамение, тъй като женените мъже много рядко оставят съпругите си.
Внезапно тя се ядоса и се впусна да защитава каузата си, забравяйки, че никога не смесва личното с професионалното.
— Е, да, освен ако съпругите са студени като риби, а приятелките са с гореща кръв.
Добре щеше да бъде, ако водехме този разговор в самолет — тогава поне щеше да има торбички за повръщане. Ерик се появи с напитките, преди да успея да отговоря: скоч за отиващата си студена риба и „Блъди Мери“ за влизащия горещ бифтек, което наистина беше много мило от негова страна, тъй като той дори не беше попитал Рона какво ще пие. Точно тази негова постъпка ми подсказа, че тук май наистина има нещо истинско, има любов — защото съпругът ми не беше обигран в изкуството да мами, нито пък беше известен с разумното си тактично поведение.