— Ерик — рече рязко Рона, — осветли незнанието ми. Съпругата ти ми каза, че все още се опитвате да имате бебе.
Боже мой! Тази жена искаше не само мъжа ми и апартамента с големите кедрови вградени гардероби. Тя също така искаше „незнанието й да бъде осветлено“.
Ерик хвърли див поглед из стаята, като че ли се надяваше някаква невидима ръка да го грабне и да го изтръгне от ужасната ситуация. Но вместо да се спаси, той успя дори да усложни положението. Неволно направи рязко движение с ръка, вследствие на което чашата с уискито падна на пода, а златистата течност се разплиска по зелената пола на Рона. Тя извика, отскочи назад и започна с безумен поглед да се опитва да избърше уискито. Ерик ме погледна умолително, но аз само вдигнах рамене в знак на безпомощно примирение.
— Ето, Рона — успя да изрече той и й подаде платнена салфетка. — Вземи това.
Тя отблъсна ръката му и се втурна към дамската тоалетна, за да почисти дрехите си.
Останахме сами.
— Много е хубава — отбелязах.
— Кой? — попита Ерик с неестествено тънък глас.
— Рона.
И двамата замълчахме, след което заговорихме едновременно.
— Ти си пръв — казах през смях аз.
— Не, нямах нищо предвид. Какво искаше да кажеш? — Дори не се престори, че се усмихва.
— Как се запознахте?
— Рона е дъщеря на мисис Пиърс и я заместваше, докато беше болна от грип. Това стана преди около два месеца; точно тогава тя май е пристигнала от Флорида. Мисля, че е разведена или нещо такова.
— Разведена или нещо такова.
Сигурно знаеше цялата й биография, да не говорим за кожата от вътрешната страна на бедрата й. Но в крайна сметка тя му го позволяваше. А аз му бях забранила всичко.
— Прилича на мисис Пиърс.
— Не — защити я Ерик. — Изглежда много по-добре.
Всичко бе толкова тъжно и безсмислено; всъщност той заслужаваше нещо по-добро. Аз бях лоша съпруга, която не желаеше да му даде онова, което той искаше, а Рона така добре му подхождаше. Но тези благосклонни мисли не траяха дълго, защото Ерик не би ми позволил дори това.
— Не ти се сърдя, Ерик — промълвих.
— За какво? — попита този лъжец и лицемер.
— Заради Рона — рекох все така меко.
— Защо да се ядосваш заради нея? Аз съм този, който трябва да ти е сърдит задето разправяш на хората, че се опитваме да имаме бебе.
— Добре де, не е ли така? Не ми ли говориш непрекъснато, че искаш дете? Нали точно заради това продължаваш всяка сутрин да ми мериш температурата?
— Шт — прошепна Ерик. — Млъкни.
Беше ясно: първата, която забременее, ще го има. Кажи вълшебната думичка и щъркелът ще долети и ще ти донесе Ерик.
— Защо да мълча? Истина е, нали?
— Слушай, Маги, да говориш за нещо и да го правиш, са две напълно различни неща, а пък и напоследък ние не направихме кой знае какво по този въпрос.
— И аз така мисля.
Обхвана ме отчаяние, поглъщащо всякакви други чувства; всичко се разпадаше и вървеше към своя край и въпреки това ми беше много тъжно.
— И още нещо — добави той. — Не съм щастлив.
— Хм, вярно е, че къщата ни се оглася от смях.
— Слушай — внезапно рече той и сграбчи ръката ми, — ако се опиташ да забременееш, ще се помъча да бъде по-весел. Какво ще кажеш?
Не беше справедливо: бебе за смях, зародиш за хихикане.
— Ерик — отвърнах тъжно, — трябва да се прибирам. Имам да довърша малко работа. Друг път ще поговорим за това.
Той кимна, хвана ме за ръка и ме поведе през тълпата, покрай плъзгащите се врати с матови стъкла, до фоайето, украсено с розови купидончета и бели пухкави облачета. Чакахме асансьора, когато се появи Рона с голямо мокро петно отпред на зелената си пола.
Протегнах ръка.
— Довиждане, Рона. Радвам се, че се запознахме.
Тя се престори, че не забелязва ръката ми, вторачи се в Ерик и след това в мен и накрая повдигна рамене. На напрегнатото й лице се появи самодоволна усмивка.
— Така или иначе, скоро щяхте да разберете за нас. Беше само въпрос на време.
— За Бога — избухна Ерик. — Аз ще трябва да плащам за това.
Асансьорът дойде и потегли отново, а аз все още стоях на шестнайсетия етаж, буквално притисната между двамата.