Мама вдига рамене, обръща се и отваря големия стенен гардероб в спалнята ми. Въздъхва дълбоко няколко пъти и започва да разделя полите от роклите и блузите от панталоните. Въпреки че на няколко пъти се опитвам да я отклоня от тази дейност, тя атакува отмъстително редицата от дрехи, висящи на телени закачалки, като в същото време непрекъснато цъка с език в знак на неодобрение. Седя върху решетката на радиатора под прозореца и се чудя как да убедя мама, че ми е абсолютно безразлично дали дрехите ми са на закачалки с монограм и дали са разпределени според вида на облеклата като тези на Кара в големия й стенен гардероб в Шорт Хилс, Ню Джърси.
— Тези телени закачалки са друг пример за това защо се провали като съпруга. Защо не приличаш на Кара? Животът с нея е истинско удоволствие, защото тя се придържа към общоприетото.
— Мамо, моля те.
— Не ми се моли — отвръща тя. — Това са отделни части на едно цяло, които обясняват защо напълно порядъчен човек като Ерик сега прави бебета на друга жена. Причината се крие дори в закачалките.
Малко се учудвам, че успявам да разбера разсъжденията на мама, в които тя свързва неспособността ми да родя дете на Ерик с телените закачалки.
След като донася цял куп от тях и ги слага на пода до нещастната ми дъбова тоалетка, тя поглежда към мен, явно в очакване да попитам какво общо имат телените закачалки с нежеланието ми да си създам нормален живот. Питам я. Тя въздъхва, предполагам, от облекчение, и се обръща към мен:
— Някои навици се оформят у жената още докато е съвсем млада — казва тя и издърпва горното чекмедже, при което отново започва да цъка с неодобрение. — Опитвах се да възпитам тези навици у теб още от петнайсетгодишната ти възраст. Именно те дават възможност на порядъчните мъже като Ерик да се чувстват добре в семейството си, знаейки, че са се оженили за съпруга с нормални желания.
Млъква и изсипва сутиените и бикините ми направо върху леглото.
— Тези жени си поръчват закачалки с монограми, което показва на приятелите и роднините им, че са част от нашето общество. Това е като естественото раждане, което ти няма да изпиташ.
Обръщам глава и я поглеждам.
— Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа — отвръща мама по странната си логика, — че жените като нас не познават естественото раждане, при което мъжете им са с тях в родилната зала и ги гледат как се разширяват до размерите на чиния за ордьовър.
— Защо не? Та това е съвсем нормално.
— Нима? Това показва колко си наясно с тези неща. Няма мъж, който би искал да докосне една жена, след като я види така.
Опитвам се с всички сили да „смеля“ току-що получената информация. Тя като че ли има доста голяма връзка с отношенията между Вера и Алън, а може би даже и с моите отношения с тях двамата.
— Татко бил ли е с теб в родилната зала?
— Разбира се, че не — възкликва тя. — Това пък откъде ти хрумна?
— Не знам, просто си помислих. Може би затова… Искам да кажа, ти и татко…
Мама издърпва второто чекмедже от шкафа ми и продължава да говори, без да обръща внимание на обясненията ми:
— Непременно трябва да направиш списък на нещата, от които имаш нужда. Така може би ще заживееш нормален живот, ако вече не е станало прекалено късно.
Сгъва прилежно пуловерите ми и говори сякаш на себе си, поклащайки глава:
— Сама се погубваш, Маги. Съмнявам се, че ще намериш подходящ мъж, който да поиска да се ожени за една трийсет и четири годишна жена, която очевидно няма ни най-малкото желание да се приспособи.
Но аз вече не я слушах, защото не можех да се откъсна от мисълта за Ави, който държи ръката ми в родилната зала, докато раждам нашето дете. Той никога няма да гледа на мен като на чиния за ордьовър, нито пък да ме сметне за самоунищожаваща се личност, само защото закачалките ми за дрехи нямат монограми. Беше ми невъзможно да обясня на мама причината, поради която не бях избрала мъж като Ави Херцог още от самото начало и по този начин да избегна развода: на мен винаги ми е било по-лесно да се проваля и по-трудно — да успея. Вместо това реших да я предизвикам.