— Ти си от този тип жени, които описваш, нали така?
— Поне се опитвам.
— Тогава как ще обясниш проваления си брак въпреки закачалките с монограм, педикюра и целия този привидно нормален живот, за който говориш?
— Предполагам — казва тя и прехапва устна, — че понякога дори и това е недостатъчно.
Не последва никакво предупреждение, дори и най-малък намек за това, което ще се случи, освен някакво приглушено хълцане. Вера се отпуска върху леглото и започва да излива порой от сълзи по сиво-черната кувертюра. Ще излъжа ако кажа, че не се чувствах отговорна за сълзите й. Очевидно беше обаче, че те не се дължат само на отказа ми да се придържам към нейните разбирания.
Преди да успея да кажа нещо, тя сяда в леглото и заявява:
— Нямаш дори синьобяла дреха тип „моряшка“, Маргарет.
— Мразя моряшките костюми — отвръщам съвсем объркана.
— Морскозелено, морскочервено, морскожълто, морскобяло — хълца тя. — О, Маргарет, просто не мога повече.
— Майко — казвам успокояващо, — моля те, спри да плачеш. Ей сега ще направя списък на всичко, от което се нуждая, за да стана нормална, и дори ще си купя моряшки костюм, обещавам ти, и никога няма да се разширявам до размерите на чиния за ордьовър.
— О, разбира се, че ще го направиш — изхлипва тя. — Ще видиш.
— Майко, ако знаех, че тези прости неща толкова ще те разстроят, повярвай ми, никога не бих споменала и думичка за закачалки или моряшки костюми. Кълна ти се, майко, аз…
— О, Маргарет — възкликва мама и изважда бяла дантелена кърпичка от левия ръкав на черния си пуловер, — колко си глупава.
Издухва шумно носа си и продължава да подсмърча:
— Ако той ме остави, ще се самоубия.
Прегръщам я и я притискам до гърдите си, усещам сълзите й по бузата си, а тя повтаря отново и отново, че не може да живее без него. Жената, която съм прегърнала, е моята майка, която е успяла да се приспособи към системата и да поддържа в продължение на трийсет и осем години един външно съвсем нормален брак. Иронията е в това, че тази нормална жена с нормални желания трябва да бъде утешавана от друга жена, която не прави друго, освен да се самоунищожава. Макар да съм позабравила част от подробностите и някои от дребните разлики, които бяха създали огромна пропаст помежду ни, аз мога да разбера защо страда толкова.
Агонията й е причинена от мъжа, когото обича и който непрекъснато я беше наранявал през всичките тези години. По една случайност този мъж беше мой баща и беше наранявал също така и мен.
Вера се измъква от прегръдката ми и започва да събира пръснатите по кувертюрата фиби, изпаднали от кока й. Изглежда толкова уязвима с дългата си черна коса, разпиляна свободно по гърба й, с почти незабележимите бръчици около зачервените си очи и със следите от червило, размазало се леко около горната й устна. Мога да си представя колко красива е била преди години, по времето, когато Алън се е оженил за нея. И се чувствам щастлива заради мен самата, но и тъжна заради нея, че това неволно излияние на чувства се случи точно с мен, а не с Кара, която е на Аруба с верния си съпруг и трите продукта на любовта им.
— Спомняш ли си, когато беше на седем години — пита внезапно мама, — аз ви заведох двете с Кара в „Плаза“ на великденско тържество?
Поклащам отрицателно глава. Бяхме ходили на толкова много великденски тържества в хотел „Плаза“; мама обличаше Кара и Маргарет със синьобели моряшки костюмчета и бели сламени шапки със сини панделки, които падаха по малките им гръбчета. Много бяха великденските тържества, когато Кара и Маргарет седяха с едва сдържано вълнение на ъгловата маса в Палмовата зала на хотел „Плаза“, като се стараеха да не сочат с пръст множеството тържествено преминаващи и безупречно изглеждащи хора.
— Внимавайте с жестовете си, милички — ни казваше мама. — Не посочвайте с пръст.
И Кара и Маргарет се смееха с глас, докато имитираха изисканите жестове на майка си всеки път когато някоя изключителна особа прелетяваше край нас към друга приказно изглеждаща група хора. Кара и Маргарет се подритваха възбудено под масата, като по този начин си даваха знак, така че никоя от тях да не изпусне нито миг от изключителните картини, сменящи се пред очите им през тези великденски тържества. Спомням си как мама тържествено ни учеше да дъвчем яйцата бавно със затворена уста и „без вулгарни звуци, ако обичате, госпожици“.
— Дишай тихо през носа си, Маргарет — съветваше мама, когато Маргарет започваше да подсмърча вследствие на болните си сливици.