Спомням си също как мама избърсваше с деликатни потупвания на салфетката ъгълчетата на устата си и се мръщеше, когато Кара и Маргарет грубо триеха цялата си уста. Спомням си всички тези великденски тържества от времето, когато Кара беше на седем години, а Маргарет — на пет.
Спомените от присъствието на Алън Зомерс на всички семенни тържества са останали в мен по-скоро като неясни впечатления, отколкото като действителни факти, въпреки че много добре си го представям винаги да пристига със закъснение и да напуска пръв, ако въобще се появи. От всички великденски празненства обаче едно сее запечатало по-отчетливо в паметта ми. Тогава татко въобще не се появи да сподели с нас радостната ни възбуда от вида на шоколадовите великденски яйца в ярки опаковки, поставени върху тревата от зелена хартия по дъната на жълтите кошнички, които получавахме в края на всяко великденско празненство.
— Спомням си, че веднъж татко не дойде. Тогава ли съм била на седем години?
— Тогава той въобще не се появи — каза Вера, потънала в спомени. — Седяхме и чакахме, и чакахме, докато аз най-сетне поръчах омлет за вас с Кара и яйца по бенедиктински за себе си.
— Сега си спомням — отвръщам аз. — Този ден Кара хапна малко от яйцата и след това повърна върху хубавата розова покривка.
Мама смръщва нос при образното ми описание на неразположението на горката Кара през този нещастен Великден.
— Ти се разплака — продължи Вера, — защото великденското зайче забрави да дойде на нашата маса и да ти даде кошничка с шоколадови яйца.
Всичко е сякаш пред очите ми. Колко засегната се почувствах, когато великденското зайче ме забрави и отиде да раздава на другите деца в Палмовата зала красивите си кошнички с ярко опаковани шоколадови яйца. До този момент не ми беше минавало през ум, че всъщност зайчето не ме беше забравило, а просто не искаше да дойде на масата, където едно дете току-що беше повърнало.
— Опитвах се да изглеждам весела и щастлива, да ви помогна да забравите неприятната случка с бедната Кара — обяснява Вера, потупвайки мястото около очите си с бялата дантелена кърпичка. — Затова вързах една чиста салфетка около изцапаната рокля на Кара, а на теб обещах шоколадови яйца веднага след като се приберем у дома. Спомняш ли си какво стана тогава?
Затварям очи и усилено се опитвам да възстановя в паметта си събитията, които последваха след като Вера поведе навън Кара с ленената кърпа около врата, и Маргарет без нейната кошничка с великденски яйца.
— Да, — казвам предпазливо аз. — Прибрахме се и ти сложи Кара да легне. Спомням си, че седях на големия стол в нейната стая. Остави ни да погледаме заедно телевизия.
Мама въздъхва дълбоко. И в този момент си припомням всичко. Мама премери температурата на Кара, направи й хиляди компреси с вода и оцет на челото, изнамери за мен пет шоколадови яйца в ярки обвивки, настани Кара в леглото, след като й сложи чисти чаршафи, намести ме върху един стол, нагласи телевизора на едно чудесно детско куклено шоу, целуна и двете ни нежно по челата… едва тогава, когато всичките й задължения бяха съвестно изпълнени, Вера Зомерс спокойно влезе в спалнята си, заключи вратата и…
— Погълнах осемнайсет капсули „Секонал“ — казва тихо тя.
Чувствам се смазана, въпреки че този спомен никога не е напускал паметта ми. Но сега, след като го чух от нея, всичко това ми се струва още по-страшно, защото ми отнема надеждата, че може би е било плод на фантазията ми или че действителността е била преувеличена.
— Баща ти прекара деня с друга жена, с която се виждаха от няколко месеца.
— Защо тогава опита да се самоубиеш точно този ден?
— Защото — отговаря тихо тя — точно тази сутрин той поиска да се разведем.
— Тогава защо чака цял ден? Не разбирам.
Като че ли беше по-важно да разбера хаотичните и несвързани подробности за време и място, отколкото да успея да се съсредоточа върху основните и скучни реалности.
— Защото му казах, че ако не дойде в „Плаза“, аз ще знам, че е говорел напълно сериозно. И той така и не се появи.
— Боже мой, майко — възкликвам аз, — представи си, че беше попаднал в задръстване или беше претърпял злополука, или куп други възможности и че съвсем не е имал сериозно намерение да се развежда — тогава какво? Можеше да извършиш нещо ужасно без причина.
— Не — отвръща непоколебимо тя, — просто знаех. Не бих могла да се справя сама с живота, с две малки деца. Мислех, че ще бъдете по-добре без мен.