— О, двете с Кара щяхме да си прекараме направо чудесно заедно с татко и някоя идиотка — казвам ядосано.
— Не беше идиотка — отвръща тихо мама. — Беше медицинска сестра.
Потресена съм от факта, че го защитава — че защитава слабостта му към някаква идиотка, която можеше да ни стане мащеха.
В крайна сметка оная нощ татко се прибрал и открил, че не може да влезе в спалнята. Блъскал по вратата и викал мама, докато Джонъси дотърчала от стаята си в другия край на апартамента и двамата с татко разбили вратата.
— Вече съм била в безсъзнание — обяснява мама. — По-късно Джонъси ми разказа какво се е случило — как слагала студени компреси на челото ми.
Мама се разсмива.
— Като че ли това можело да помогне. Горката Джонъси. Тогава баща ти извикал линейка и следващото, което си спомням, е как се събудих в приятна бяло-зелена стая в болницата след стомашната промивка. От прозореца ми се откриваше прекрасна гледка към Ийст Ривър, цялата осеяна с лодки, и към малкия парк край сградата на кметството.
Тя явно е извратена, може би дори е малко луда. Не е съвсем ясно кое от двете, защото странното й поведение се дължи на особени причини.
— Когато се събудих — продължава Вера, — баща ти беше седнал до мен на леглото ми.
— Нима това оправи нещата? След като те е докарал до това положение?
— Каза ми, че нищо не струвам като съпруга и че аз съм виновна за поведението му, и че сега съм го разочаровала още повече с опита си да избягам от отговорност.
Позеленяла съм от яд.
— И ти му повярва?
Вера навежда глава и продължава да навива бялата дантелена кърпичка около пръстите си. В яда си отивам до прозореца и се обръщам, за да я виждам.
— Слушай, мамо, причината не е в това, че си разочаровала татко. Просто той е едно себично, егоцентрично животно.
— Не смей да говориш така за него — казва тя и долната й устна потреперва.
— О, Боже мой — отвръщам примирено. — Защо все още го защитаваш?
— А какво да направя — да си стегна багажа и да го напусна? На моята възраст?
Не отговарям.
— Виждаш ли — казва победоносно тя, — не е лесно, когато нямаш нищо друго. За мен професията беше бракът ми.
— Наистина тогава не ти е било лесно — казвам аз и сядам до нея, — била си с две малки деца. Но сега вече е друго. Нямаш никакви задължения, освен към самата себе си, пък и финансово не си зле. Защо продължаваш да страдаш, след като без него ще бъдеш толкова по-добре?
Но тя като че ли не ме чува; погледът й се рее нейде в пространството.
— Беше ти любовник, нали? — пита внезапно тя.
— Кой, мамо?
— Мъжът, който беше убит в Бейрут, беше твой любовник, нали?
Учудващо е, че разговорът ни така внезапно се прехвърли към Джо — знак, че преминава от безумието на всекидневния живот към безумието на всекидневната смърт.
— Не, майко, не ми беше любовник. Бяхме просто приятели.
Защо ли казах това „просто“ пред „приятел“, а оставих „любовник“ без определение; нима да имаш любовник е по-добре, отколкото да имаш любещ приятел? И как бих могла да изключа възможността да спя с приятел, освен ако не съм добила навика да се любя с враговете си?
— Джо беше обратен, мамо; любовник му беше един балетист от „Америкън Балет Тиътър“.
Тя замълчава и ме следи с поглед, докато ровя из купа чорапогащници, пръснати по леглото; търся някой сив, подходящ за сивата ми мохерна рокля с поло-яка, която възнамерявам да облека за вечерята с Грейсън, Елиът и Куинси.
— Предполагам, че израелският генерал също е обратен — казва саркастично тя.
— Не, майко — отговарям спокойно. — Той ми е любовник.
Спирам за момент.
— И също така ми е приятел.
Тя кимва. Май че е настъпило временно примирие. Което продължава точно толкова, колкото да си обуя сивия чорапогащник и да взема роклята от гардероба.
— Защо всички мъже в Израел носят тези ужасни ризи с къс ръкав и не слагат вратовръзки дори когато се събират в техния Кнесет?
Явно беше гледала доста телевизионни репортажи с израелски официални лица пред израелския парламент, облечени в ризи с къси ръкави и без вратовръзки, за да й направи впечатление обичайният им начин на обличане.
— Израел е страна на изненадите; за тях практичното е по-важно от формалното. А както знаеш, там през по-голямата част от годината е топло.
— Бях смаяна, Маргарет — продължава тя, — когато посетих Израел и видях, че всички танцуват пасо добле, да не говорим пък колко възмутена бях от факта, че след ядене мъжете веднага пъхат в устите си клечки за зъби. Той танцува ли пасо добле?