Просто един обикновен ден от живота на двама души, помислих си аз, докато наблюдавах Ави, който се обличаше. Просълзих се, когато видях как търси чорапи в чекмеджето, без да си дава сметка, че го гледам; кое можеше да изглежда по-всекидневно от заниманията му в момента.
— Някой ден — каза той, разхвърляйки дрехи по пода, — когато животът отново се нормализира, ще ми определиш две чекмеджета и тогава вече ще знам, че се отнасяш сериозно към мен, да не говорим, че сутрин ще мога да си намирам дрехите.
Изтрих сълзите си и не отговорих.
Той се усмихна победоносно и ми показа намерените два чорапа от един и същи чифт. Тогава видя сълзите ми, но реши да не реагира, защото и без друго нямаше какво да каже или да направи, за да ми олекне. Щеше да тръгне към северната част на Израел или южната част на Ливан — сред падащите „Катюши“ и смъртоносните гранати, като онази, която уби Джо Валъри точно преди две седмици. Погледнах през прозореца към сините води на Средиземно море и гладкия бял пясък, където обичайната група жители на Тел Авив вече си подхвърляха плажни топки. Всичко това изглеждаше на километри разстояние от битките, които все още се водеха в Бейрут. След шест размирни години, въпреки червените линии, маркиращи зоните за сигурност, Сирия и Израел отново бяха в конфронтация, което означаваше без никакво съмнение, че войната все още не е приключила. Ави непрекъснато беше изложен на риск.
Вече беше в бойна униформа — широк панталон в цвят каки, тежки черни боти и зелена риза с отличителните знаци на тат алуф — меч, кръстосан с маслиново клонче. Беше толкова внушителен в тези дрехи — призван да убива или, още по-лошо, призван да умре.
В този момент телефонът остро иззвъня и временно ме откъсна от мрачните мисли. По това време нямаше кои друг да бъде, освен шофьора на Ави, за да съобщи, че вече го чака долу.
— За тебе е — каза Ави и ми подаде слушалката.
Погледнах го озадачено. Обаждаше се Джила да пита дали е удобно да изпрати някого в апартамента, за да смени матрака.
— Чудесно — отвърнах аз, — няма проблеми по всяко време, защото след малко и двамата тръгваме.
Едва оставих слушалката и телефонът звънна отново — този път наистина беше шофьорът на Ави, Моше Морад.
Тръгнахме заедно по коридора към асансьора със сплетени ръце. Той спря и няколко секунди ме държа здраво в прегръдките си. Така увита в хавлиения халат сигурно не бях в най-добрия си вид, докато изпращах мъжа, когото обичах, към фронтовата линия. Колко типично за моя драматичен стил беше да го забележа точно в този момент, въпреки че, за нещастие, то си беше самата истина. Хванах ръката на Ави и я притиснах до устните си. Той се усмихна, пресегна се с другата ръка през рамото ми и натиска бутона.
— Ако се поболяваш така всеки път, когато отивам да си върша работата, ще станеш толкова грозна — каза той и целуна носа ми, — че вече никой освен мен няма да те пожелае.
— Във всеки случай никой досега не ме е желал по начина, по който го правиш ти.
Защо ли сега не изглеждах като онези съвсем млади момичета, които махаха с ръка и изпращаха въздушни целувки към моряците по време на Втората световна война, докато огромните им параходи набираха скорост, за да се впуснат към далечни морета. Представях си как стоя на някой от тези кейове, с обувки на висок ток и жълта рокля с плътно прилепнал корсаж, с жълто цвете зад ухото и с яркочервено червило на устните. Тази картина беше доста далеч от действителността — стоях в един хотелски коридор, облечена в стар халат, без никакъв грим и без шноли, които да придържат разчорлените ми коси. Това обаче като че ли не притесняваше Ави Херцог.
— Всички те желаят — каза с усмивка той — и всички непрекъснато ме питат как съм успял да те привлека.
— И ти какво им отговаряш? — попитах аз, леко изненадана.
Ави ме погледна дяволито и преди да успея да го спра, сграбчи слабините си.
— С това — отвърна той. — Ето как им казвам, че съм те привлякъл.
В мига, в който Ави Херцог се хвана за гениталните, а аз се правех на възмутена, вратата на асансьора се отвори и двама души се вторачиха в нас — някакъв мъж, стегнат в пепелявосив костюм и жена в рокля на розови и червени цветя; на реверите им бяха закачени значки с надпис „Бог е най-добрият ми приятел“, а в очите им се четеше ужас и недоверие.