Подпрях се на вратата на асансьора и захихиках нервно.
— Вие сте груб и отвратителен, генерал Херцог — казах възмутено, — и ще ви бъда благодарна, ако не правите повече това.
Той се разсмя, притегли ме към себе си и ме зацелува по устата, а през това време вратата на асансьора се отваряше и затваряше край рамото ми.
— За това ли дойдохме до Светата земя — изпъшка жената.
— Затвори очи, Герта — нареди мъжът. — Просто не гледай.
— Кажи дали не е вярно? — каза Ави, влизайки в асансьора. — Кажи ми, че не е заради това.
Не можех да го отрека.
Когато се върнах обратно в апартамента, открих, че вратата се е затворила от течението; нямаше как да си вляза, тъй като бях без ключ. Спуснах се из коридорите с надеждата да намеря домакина, но безрезултатно. Най-накрая минах през аварийния изход и се втурнах по стълбите към фоайето, за да взема резервния ключ. Трябваше да се приготвя за срещата в Източен Йерусалим, до която оставаше по-малко от час. Когато стигнах до партера, излязох на бегом от аварийния изход, завих с пълна скорост към рецепцията и боса, с диво развята около лицето ми коса, рязко забих спирачки под носа на тат алуф Ави Херцог, алуф михне Гидон Леви и Моше Морад — шофьора на Ави. Престорих се, че не ги забелязвам, с надеждата, че и те няма да ме забележат.
С цялото си достойнство, на което бях способна, като се имаше предвид видът ми, аз учтиво помолих момичето на рецепцията да ми даде резервния ключ на апартамент 608. Херцог, Леви и Морад бяха само на няколко крачки от мен, но вече бяха прекъснали напрегнатия си разговор за, както предполагах, пътуването си на север. Забелязах с крайчеца на окото си как Леви и Морад ме разглеждат с любопитство. От своя страна Херцог май не намираше за любопитна появата ми във фоайето. Той се приближи и прошепна:
— Какво има, скъпа? Нима тичаш след мен, за да ми кажеш, че съм бил прав?
— О, моля те!
Преди обаче да успея да взема ключа и да изчезна дискретно, господин Пепелявосиво и госпожа Червени и розови цветя с техния „Бог е най-добрият ми приятел“ се присъединиха към други членове от групата си и им зашушукаха. Съвсем не беше трудно да отгатна, че разказваха за слабините на Ави и неестествената ми привързаност към тях.
— Заключих се отвън — прошепнах. — Махай се.
— Приемливо извинение — каза Ави и се пресегна за ключа над главата ми.
— Между другото — попитах аз, опитвайки се да грабна ключа от ръката му, — защо още не си тръгнал?
— Защото планът се е променил — отвърна той, като вдигна ключа така, че да не мога да го стигна. — Трябва да занеса рапорта си в канцеларията на министър-председателя в Йерусалим. А ти ела да кажеш „здравей“ на Гидон и Моше, преди да отидеш да се облечеш.
— В този вид? Ами аз на нищо не приличам.
— Може да не си забелязала, скъпа, но ние вече те видяхме.
Хвана ме за ръка и ме поведе към тях; очевидно се притесняваше много по-малко от мен, че жената, с която живее открито в Тел Авив, беше полугола и предизвикваше нещо като сензация.
— Здравей, Гидон — поздравих го аз; наистина ми беше приятно да видя човека, който беше вярна опора на Ави на бойното поле и един от най-близките му приятели в цивилния живот.
Външният вид на Гидон определено беше в противоречие с лошата му репутация сред чуждестранната преса; като говорител на Израелските въоръжени сили той беше несговорчив и отхвърляше всякакво сътрудничество. Дребен и слаб, с момчешко лице и тъмни къдрици, падащи по челото му, той събуждаше майчински чувства у повечето журналистки и безсрамно се възползваше от това. Отнасяше се с приятелите си благо, нежно, с любов.
— Не те виждам напоследък — каза топло той. — Не искаш никакви сведения от мен, откакто се захвана с този тук.
— Не е заради него — отвърнах аз и усетих как господин Пепелявосиво и госпожа Червено и розово се насочиха към нас. — Просто ме изтеглиха от Ливан. Сега предавам от Йерусалим.
— Шалом, Маги — поздрави срамежливо Моше.
— Как си, Моше? — попитах аз и почувствах как някой ме потупва по ръката.
— Стана ми много мъчно, когато научих какво се е случило с твоя тонтехник — каза искрено Моше. — Беше симпатично момче.
Кимнах в знак на съгласие, без да обръщам внимание на този, който вече дърпаше ръкава ми. В крайна сметка въпреки нежеланието ми Гидон ме принуди да отговоря на натрапника.
— Искате да ни кажете нещо ли? — попита учтиво той.
Трепнах.