Ави се усмихна.
— Не си ли чувала мита за израелските генерали, в който вярват всички?
Поклатих глава и облякох синята си пола.
— Всички мислят, че сутрин, когато се събудим, ние първо преплуваме петдесет дължини в едно от нашите морета, правим няколкостотин лицеви опори и се любим пет-шест пъти. Това е преди закуска, само ти напомням. След нея изтичваме до овощната градина и грабваме няколко портокала. Едва тогава се захващаме със същинската си работа, като например със спасяването на двама-трима заложници. Следобед се оттегляме в заседателната зала и разрешаваме някой и друг от пограничните си проблеми; изкарваме една светкавична война, любим се още малко. След вечеря се събираме и танцуваме няколко часа хора, отново се любим и преди да заспим, начертаваме плана за бойните действия за следващия ден.
Засмях се.
— Е, можеш да разчиташ на мен да разкажа на всички, че това не е вярно: никога не съм те виждала да танцуваш хора.
— Няма да се учудя, ако го направиш, защото ти току-що проигра всякакви шансове някога да направиш репортаж за Ватикана.
— Това е абсолютно сигурно! — отвърнах аз и сложих часовника си.
— Очите ти са тъмнозелени тази сутрин — прошепна Ави.
— Това е, защото все още съм бясна — отговорих, като се стараех гласът ми да прозвучи гневно.
Бяхме готови за тръгване. Ави започна да прибира касетофона ми, батериите, резервните касети, гримовете и бележника в огромната ми брезентова чанта.
— Виж, аз съвсем сериозно се опитвам да ти се подмажа.
Сграбчих малкия куфар с вещите си за уикенда, взех от масата двете връзки ключове и още веднъж огледах стаята…
— Хубава жена си — каза той и изгаси лампите.
— Прощавам ти — засмях се аз, — само че внимавай какво правиш сега на излизане.
Слязохме долу. Моше и Гидон вече си бяха тръгнали. Качихме се в колата на Ей Би Ен, Ави седна зад волана и потеглихме по познатия път между Тел Авив и Йерусалим. Гледах през стъклото и бърборех за незначителни неща.
— Ще ми се в хотела да имам кухня, така че понякога да мога да си приготвям вечерята. Писна ми да се храня само по ресторанти.
Ави ме погледна.
— След като заздравим нашата връзка, което ще стане много скоро, ние ще имаме не само нормална кухня, но и нормална спалня, в която ще си имам мое собствено чекмедже. И на мен ми е писнало да живея по квартири. Трябва да планираме бъдещето си.
Внезапно ме обзе паника, размърдах се нервно на седалката и се загледах мрачно през прозореца. Ави се опита да хване ръката ми, но аз я издърпах.
— Какво има, Маги? — попита той. — Разстройваш се всеки път когато спомена думата „бъдеще“.
Как можех да му обясня, че всеки път когато той заговореше за „заздравяване на нашата връзка“, първата ми мисъл беше за болката, която ще причини на Рут. Представях си сцената, която ще се разиграе в дома на семейство Херцог, след като Ави й съобщи, че повече няма да живее там. Разбира се, все успявах да забравя, че той и сега не живееше там — и то не отскоро. Но въпреки това ударът от съобщението, че съвместният им живот е приключил и че той ще започне нов живот с някоя друга, би бил непоносим за крехка жена като Рут. Винаги си я представях с розови пластмасови ролки на главата и с дървена лъжица в ръка. Сълзите ще се стичат по пухкавите й бузи и тя ще възкликне:
— Кой ще подрежда на чифтове чорапите ти и ще ти прави пилешка супа, когато си болен?
И тогава пред очите ми се разиграваха сцени от моето детство и стомахът ми се свиваше на топка при спомена за постоянния страх, в който живеех, че Алън Зомерс ще ни напусне. Опитах се да намеря подходящите думи, за да обясня всичко това на Ави. Изреченията започнаха сами да излизат от устата ми, всичко, което ми се беше случило, и всичко, което можеше да се случи на Рут. След като излях пред него сърцето си, той се загледа право пред себе си, стисна челюсти, а кокалчетата на пръстите му побеляха от силното стискане на волана.
— Жал ми е за нея — продължих да обяснявам аз — и освен това се страхувам, че на теб също ще ти дожалее и ще ме изоставиш, може би защото ще ти липсва пилешката супа и спретнатото подреждане на чифтовете чорапи и дори розовите пластмасови ролки.
Той отби колата встрани, точно под хълма, където няколко ръждясали вагона стояха в памет на евреите, загинали по време на Войната за независимост от 1948 година. Когато колата най-после спря, той се обърна и ме погледна. Бях се свила в ъгъла на седалката си, подпряна на вратата, в очакване на избухването, което усещах да наближава. Той прокара ръка през косите си — жест, който познавах и обичах — и заговори, като се стараеше да владее гласа си: