Безсмислено е да го питам откъде има информация — Винсънт Гущера знае всичко, което става на масите във владението му.
Смущава ме само, че съм предложена за наградата „Еми“ като награда за това, че през онази нощ стоях цялата опръскана с кръв и подгизнала от дъжда някъде край лагера Сабра и плачех пред двайсет милиона зрители. Като че ли предварително бях планирала реакциите си. Куинси винаги е отричала правилото, според което в телевизията е от значение само образът, не и чувствата, и ще бъде много доволна да има още един аргумент в своя полза, когато след малко започне договарянето.
— Къде са те? — питам аз и обхождам с поглед залата, за да зърна двамата шефове на Ей Би Ен, които имат едно общо нещо помежду си — всеки от тях беше прекарал интимни мигове с мен в различни периоди от живота ми, но поради различни причини.
— Обърни се към маса номер пет, първата редица вляво — казва Винсънт, като в същото време бързо надрасква инициалите си върху чека, представен му от един от сервитьорите.
— Да се надяваме, че няма да ме забележат. Не съм в настроение да оставам насаме с тях.
Винсънт ме потупва по бузата.
— Аз ще те пазя, малката ми.
Бях виждала това милиони пъти: по време на безкрайните делови вечери Винсънт стои дискретно зад стола на Грейсън, Куинси разчепква всяка една точка от поредния проектодоговор, а аз нещастно бода с вилицата си блините, които неизменно остават недокоснати в чинията ми. И въпреки репутацията си на италиански любовник, към мен Винсънт винаги се отнася покровителствено, почти бащински. Намига ми дискретно, докато аз се въртя на стола си от неудобство, а Куинси изрича с бебешкия си глас поредната тирада, вследствие на която Грейсън почервенява, разтреперва се и забравя пилето по киевски с много яркочервен сос. Именно Винсънт е този, който окуражително стиска ръката ми, докато издърпва стола ми, когато Куинси ме погледне по онзи особен начин в знак, че трябва да стана и да си тръгна. И пак Винсънт е този, който ми говори с мек успокоителен тон, докато чакам Куинси да се появи с жетоните за палтата ни, уверявайки ме, че в крайна сметка всичко ще се уреди, което, сякаш по чудо, винаги се случва.
Сега Винсънт ме побутва с лакът, насочвайки вниманието ми към редицата маси покрай стената, където Грейсън се е изправил и ми маха, а от колана му стърчи ленена салфетка. Нямам друг избор, освен да изоставя Винсънт, който вече се целува с друг клиент, вече не така бащински, и да се запътя към маса номер пет.
— Тъй, тъй — възкликва Грейсън, без да забележи, че чистата ленена салфетка все още е напъхана в кафявия му колан от крокодилска кожа. — Ето я нашата бейрутска бомба.
Определено съм станала по-мъдра. Вече не изпитвам онзи неконтролируем импулс, който всеки път когато видя този глупав и безчувствен човек, ме подтиква да му разкажа това, което знам за мекия му неизползваем орган.
— Здравей, Грейсън — казвам учтиво аз, като гледам право в безжизнените му очи.
— Маги — възкликва Елиът и става. — По-хубава си от всякога.
— По-хубава дори, отколкото на екрана, ако въобще това е възможно — казва Грейсън и ме пощипва по бузата.
Елиът Джеймс е мъж с очарователен момчешки вид и очилато лице, оградено от преждевременно посивяла буйна коса. Целуваме се. След няколко приятни секунди отстъпвам крачка назад, но едната ми ръка остава в неговата, а другата инстинктивно оправя папионката му на сини и червени райета.
— Всички говорят само за теб и за репортажа ти от Бейрут — казва той и притиска ръката ми към устните си.
— Елиът — прекъсва го Грейсън и го поглежда предупредително, — няма ли да поръчаме на Маги нещо за пиене?
— Чувствам се раздвоена относно тази репортаж — отговарям аз и сядам.
— Скоч, Маги? — пита Грейсън и прави знак на сервитьора.
Кимвам.
— Трябваше да ти дадат чадър; цялата ти коса беше мокра. Един скоч и още една водка с мартини за мен. Елиът?
Елиът поклаща глава в отказ.
— Накара всички да почувстват колко страшно е било — казва той и хваща ръката ми.
— Изобщо не ни беше до чадъри, Грейсън — отговарям спокойно аз.
— Как, по дяволите, успя да заплачеш по този начин, Маги? Получи се наистина страхотна сцена: стоиш мокра до кости и цялата в кръв. Дявол да го вземе, добре е станало — казва Грейсън, докосвайки дясната ми гръд с лакът.
Отдръпвам се към Елиът.
— Това са чувства — намесва се последният. — Тя не е плакала нарочно, а наистина.