Грейсън нервно се смее. Несъмнено този човек плаща висока цена за огромната власт, с която разполага; а не е неспособен да усеща истинска радост или мъка. Но вероятно точно това го прави така пробивен, пресметлив и безсърдечен професионалист — шефът на дирекция „Новини“ на Америкън Броудкаст Нетуърк.
— Куинси закъснява — казва той, притискайки левия си крак в моя.
Отдръпвам се още малко.
— Всеки момент трябва да дойде.
— С нетърпение очаквам да работя отново с теб — казва топло Елиът. — Направиха ме продуцент на въпросния телевизионен журнал, защото той всъщност беше моя идея.
— Не знаех това, Елиът — възкликвам аз, приятно изненадана. — Моите поздравления.
— Да, идеята ми хрумна една нощ, когато нямаше какво да правя.
Той ми намига.
Грейсън се впуска в обстойни и скучни обяснения за тежките бюджетни проблеми в дирекция „Новини“ в Ей Би Ен през този сезон.
— Как е Франсис? — питам, без да обръщам внимание на бъбренето му.
— Добре е; печели много пари — отвръща Елиът, но определено добива мрачен вид.
— Много хубаво, радвам се за нея — казвам аз, но това е стопроцентова лъжа, защото Франсис Джеймс е най-неспособният агент в телевизионната индустрия и единственото, което може да стори, за да достави удоволствие на всички ни, е просто да изчезне.
Грейсън се намесва:
— Тя хойка на воля, но държи изкъсо нашето момче.
Елиът почервенява като рак и взима чашата си с водка от натрошения лед в поръбената със сребро компотена купичка. Гледам го тъжно и ми се ще да направя нещо, за да се почувства по-добре. Но вече съм станала по-мъдра. Когато срещна чувствителен, прекрасен, притеснен и женен мъж, вече не изпитвам непреодолимото желание да поправям злото, причинено от съпругата му в продължение на години, защото в крайна сметка никога нищо не се получава.
— И това още не е всичко — продължава Грейсън със смях. — Когато пътували по магистралата към Лос Анжелис, Франсис забелязала един куп празни кутии от газирана вода край пътя.
Млъква, за да избърше сълзите си.
— Накарала стария Ел да спре и да ги вземе, за да ги върне за преработка и да спечели нещо, нали така, Ел, стари приятелю?
И той потупва бедния Елиът по гърба.
Елиът обаче няма вид на човек, който се забавлява, изглежда толкова нещастен, забил поглед в ръцете си. А на мен ми е точно толкова мъчително да си спомням как именно заради празните кутии край магистралата и ужасните обиди, крещяни по негов адрес в присъствие на смаяните гости на вечерните партита, аз си помислих, че съм в безопасност, когато една вечер подирих утеха при него.
По това време, от три години работех при Елиът като репортер вече за криминалната хроника. Той беше главен продуцент на нощните новини на Ей Би Ен. Всяка сутрин с удоволствие го гледах как влиза с бавни крачки в репортерската стая, как размахва в едната си ръка ракета за скуош, а с другата ми маха за поздрав. Елиът никога не забравяше да ме поощри, ако бях направила особено добър репортаж, или да ме поучи, ако нещо е можело да бъде направено още по-добре.
Но независимо от качеството на моята работа той всяка сутрин ми даваше по една жълта роза, тъй като обикновено предишната вечер бяхме работили до късно, за да довършим работата си, след като всички останали вече се бяха разотишли по домовете си.
Това просто трябваше да се случи с някого; бях в такъв период от живота си. Наскоро се бях преместила в собствен апартамент в Грийнуич Вилидж след раздялата си с Ерик Орнщайн и скъсването с Брайън Флейърти някак си все не успявах да се преборя с болката дълбоко в себе си. Разбира се, не липсваха многобройните безименни и безлични мъже, които обикновено се появяват, когато една жена е самотна; в барове, ресторанти и театри установявах, че като че ли всеки следващ е по-скучен от предишния. А Елиът ми беше близък, познаваше напрежението на професията ми и с него се виждахме всеки ден. Всичко започна със сутрешните ни приятелски разговори: той качваше крака върху разхвърляното си бюро и започвахме да обсъждаме новите си идеи около развитието на телевизията или просто да клюкарстваме за наши общи познати. Именно на една от тези утринни срещи предшестващи трескавото ни всекидневие, той ми разказа за злополуката. Разбърка замислено кафето си и започна с това как една зима пътували към някакъв ски курорт във Върмонт, а колата излетяла от пътя надолу през деветметровия насип. Погледна ме над ръба на чашата си и описа изживяния от него ужас, когато дошъл в съзнание и видял само разбитото предно стъкло и празната седалка до себе си. В началото не забелязал нищо, но когато се измъкнал от колата, видял Франсис, която лежала в локва кръв върху замръзналата земя и цялото й лице било накълцано. Почувствал се страшно виновен, искал той да лежи там вместо нея. Плакал, викал я и пожелал да умре, защото той бил причината за тази злополука.