Когато видя въртящата се табела, която известяваше, че ханът се казва „Смеещото се куче“, той успя само да плати на коняря, за да се погрижи за Спраут и се строполи на леглото в най-хубавата стая.
През нощта се събужда няколко пъти. Първият път, за да изрита ботушите си, а вторият — за да се облекчи в нощното гърне (със счупен капак), грижливо предоставено от хана. Третото му събуждане бе предизвикано от настоятелно тропане по вратата и първите лъчи на слънцето, които се процеждаха през кепенците на прозорците.
— Кой е? — изпъшка Самет, като се изсули от леглото и обу ботушите си. Краката му бяха схванати и се чувстваше ужасно, най-вече защото беше спал с дрехите, а те ужасно миришеха на кон. — Закуската ли?
Не последва отговор, но тропането продължи. Мърморейки, Сам отиде до вратата, като очакваше някакъв смешник или селски идиот да му се ухили иззад подноса със закуска. Вместо това бе посрещнат от двама широкоплещести мъже, които носеха парадните колани на селската полиция върху кожените си брони.
Единият, очевидно по-старши, излъчваше авторитет със суровото си лице и посребрена, късо подстригана коса. Освен това той носеше знака на Хартата на челото си, за разлика от своя по-млад помощник.
— Сержант Кюк и полицай Тен — заяви посребреният мъж, като доста грубо нахълта покрай Сам. Партньорът му също влезе и бързо затвори вратата зад себе си, като остави резето да хлопне.
— Какво искате? — попита Сам с прозявка. Нямаше намерение да бъде груб, но не разбираше защо биха се интересували от него и защо са почукали точно на неговата врата. Единственият път, когато бе имал нещо общо със селската полиция, беше когато ги виждаше на парада, или когато проверяваше някой от техните постове с баща си.
— Искаме да поговорим — каза сержант Кюк, застанал достатъчно близо, та Сам да успее да долови миризмата на чесън, която лъхаше от него и да види белезите, където бе остъргал наболата си брада неотдавна. — Да започнем с вашето име и професия.
— Казвам се Сам. Пътешественик съм — отвърна Самет, без да сваля очи от полицая, който бе отишъл в ъгъла на стаята и оглеждаше меча му, подпрян на дисагите.
За пръв път усети пристъп на страх. Тези полицаи може би не бяха глупаците, за които ги вземаше. Навярно дори щяха да разберат кой е.
— Необичайно е един пътешественик да отседне в хан, да не говорим за най-хубавата стая в заведението — каза полицаят, като се извърна от меча и дисагите на Сам. — Освен това е необичайно да дава на коняря бакшиш от един сребърен дениер.
— Необичайно е конят на един пътешественик да не е дамгосан и да няма опознавателни знаци по гривата — отвърна сержантът, говорейки така, сякаш Сам не присъстваше. — Би било доста странно да видиш пътешественик без татуиран знак на своя клан. Питам се дали ще открием такъв у това момче, ако проверим. Но може би е по-добре да започнем огледа с тези дисаги, Тен. Да проверим дали ще открием нещо, което да ни подскаже с кого си имаме работа.
— Не можете да го направите! — възкликна Сам възмутено. Пристъпи към полицая, но спря рязко, когато ленената му риза бе пробита от остра стомана, точно над корема. Когато погледна надолу, видя, че сержант Кюк държи кама в ръката си.
— Би могъл да ни кажеш кой си всъщност и какво си намислил — каза сержантът.
— Не е ваша работа! — възкликна Сам, като възмутено отметна глава. Когато го направи, разрошената му коса политна назад, разкривайки знака на Хартата на челото му.
Кюк веднага извика предупредително и камата се озова на врата на Сам, а лявата му ръка бе извита зад гърба му. Сред всички неща, от които биха могли да се страхуват полицаите, човек с фалшив или подправен знак на Хартата бе едно от най-лошите, защото това би могъл да бъде само магьосник на Свободната магия, некромант или някакво същество, възприело човешки облик.
Почти в същото време, Тен отвори една от дисагите и извади черен кожен пояс, пояс със седем цилиндрични кесийки, чиито размери варираха от този на хапче до голяма стъкленица. От кесиите се подаваха дървени дръжки от тъмен махагон, които ясно показваха какво е съдържанието им. Звънците, които Сабриел бе изпратила на Самет. Звънците, които той бе заключил в своята работилница и със сигурност не беше опаковал в багажа си.
— Звънци! — възкликна Тен, като ги изпусна от страх и отскочи назад, сякаш беше измъкнал гнездо на гърчещите се змии. Той не забеляза символите на Хартата, които се лееха по пояса и дръжките.