— Некромант — прошепна Кюк. Сам долови внезапния страх в гласа му и усети как хватката му отслабва, камата се отдръпва от гърлото му, а ръката, която я държеше, внезапно се разтрепери.
В този миг той извика два символа на Хартата в съзнанието си, измъквайки ги от безспирния поток като ловък рибар, подбрал улова си от проблясващ пасаж. Остави символите да се слеят със стаения му дъх — след това ги изпусна, издишвайки, и в същото време се хвърли на земята.
Единият от символите намери правилната посока и внезапно заслепи Тен. Ала Кюк навярно беше някакъв дребен маг на Хартата, защото отвърна на заклинанието със защитна магия, а въздухът заискри и проблесна, когато двата символа на Хартата се срещнаха.
После, преди Сам да успее да се изправи, Кюк го намушка с камата си, която потъна дълбоко в крака му, точно над коляното.
Сам изпищя, а шумът се смеси с отчаяните викове на Тен, породени от внезапната му слепота, докато той се движеше пипнешком из стаята, а Кюк крещеше още по-силно: „Некромант!“ и „Подкрепление!“. Това би довело всеки полицай на мили оттук, както и всеки часовой, намиращ се на пътя. Можеха да дойдат и загрижени граждани, но трябваше да бъдат смелчаги, след като са чули думата „некромант“.
След първия миг на шок от болката, когато цялото му съзнание сякаш се разцепи, Сам инстинктивно направи онова, което го бяха учили да прави, за да спаси живота си в случай на опит за покушение. Извиквайки няколко символа на Хартата в съзнанието си, той ги остави да се оформят в гърлото му и изрева заклинание за смърт, което да порази всеки незащитен човек в стаята.
Символите излязоха от гърлото му като нажежени искри и отскочиха към двамата полицаи с ужасна сила. За миг настана тишина, когато Кюк и Тен се строполиха на пода като кукли със скъсани конци.
Сам се изправи на крака, а осъзнаването на онова, което бе сторил, го заля през болката. Беше убил двама от хората на баща си… от собствените си хора. Те просто си вършеха работата. Работа, която самият той се страхуваше да върши. Да предпазва хората от некромантите и Свободната магия и всичко останало…
Не спря, за да продължи да размишлява. Болката се завръщаше и разбра, че трябва да избяга. Обзет от паника, той взе дисагите си, пъхна проклетите звънци обратно в тях, закопча пояса около кръста си и тръгна.
Не знаеше как е успял да слезе по стълбите, но след миг вече беше в общото помещение, а хората го зяпаха, докато отстъпваха към Стената. Той отвърна на погледите им, обезумял и с ококорени очи, и закуцука след тях, като оставяше кървави следи по пода.
После се озова в конюшните, оседла Спраут, а конят изпръхтя с разширените си ноздри, с побелели от страх очи, когато надуши миризмата на човешка кръв. Сам започна механично да го успокоява, а ръцете му се движеха напълно несъзнателно.
Година по-късно, или за нула време, или някъде по средата, той се метна на седлото и пришпори Спраут в тръс, а после в лек галоп, докато през цялото време усещаше как кръвта му се стича по крака като топла вода и пълни ботуша му, докато тя започна да прелива от препънатия му маншет. Някаква част от съзнанието му крещеше да спре и да се погрижи за раната, но по-голямата част я заглушаваше и искаше единствено да бяга, да избяга от местопрестъплението.
Той инстинктивно пое на запад и изгряващото слънце остана зад гърба му. Известно време криволичеше в зигзаг, за да остави лъжливи следи, после пое направо през полето, към тъмните дебри на една гора, намираща се недалеч. Трябваше само да стигне там и можеше да се скрие, да се скрие и да се погрижи за раната си.
Най-сетне Сам пристигна сред успокояващите сенки на дърветата. Влезе колкото можа по-навътре и слезе от коня. Болката се плъзна по крака му и го проряза целия. Зеленият горски свят се завъртя и залитна отвратително, отказвайки да застане на едно място. Сутрешната светлина от жълта бе станала сива, като преварено яйце. Той не можеше да се съсредоточи върху заклинанието за лечение. Символите на Хартата му се изплъзваха, убягвайки от съзнанието му, сякаш просто не желаеха да се подредят както трябва.
Всичко бе прекалено трудно. Беше по-лесно да се откаже. Да заспи, да се понесе към смъртта.
Само че той познаваше смъртта, познаваше нейния студ. Вече пропадаше в смразяващото течение на реката. Ако можеше да бъде сигурен, че ще попадне под течението, че ще премине през каскадата на Първата порта, а после ще продължи нататък, би се поддал. Ала той знаеше, че некромантът, който го бе изгорил, го очакваше там, чакаше един бъдещ Абхорсен, който бе твърде неук, за да направлява начина на своето преминаване. Некромантът щеше да го хване, да отнеме духа му и да го прикове според волята си, да го използва срещу собственото му семейство, срещу Кралството му…