Сам бе обзет от страх, по-силен от болката. За пореден път посегна към целебните символи на Хартата — и ги намери. В леко размахващите му се ръце се разля златиста светлина, която се пренесе към крака му, прониквайки през черните подгизнали панталони. Той усети как топлината й го залива и стига чак до костта, почувства как кожата и кръвоносните съдове се съединяват, а магията възстановява всичко на съответното му място.
Ала той бе изгубил прекалено много кръв за кратко време, за да може магията да го възстанови напълно. Опита се да стане, но не успя. Главата му падна назад, а листата по земята му послужиха за възглавница. Опита да остане с широко отворени очи, но не успя. Гората отново се завъртя, все по-бързо и по-бързо, а после всичко потъна в мрак.
Глава двадесет и девета
Обсерваторията на Клеър
— Безупречна поза за слушане, — няма по-добър миг от настоящия, винаги съм го казвал.
Лираел не отговори. Втурна се към вратата, като дръпна каиша на Кучето, докато минаваше, и грубо го накара да се изправи.
— Ох! — из лая Кучето. — Само се шегувах! Ще побързам!
— Хайде, хайде — сопна се Лираел, блъскайки с ръце по вратата, а след това се опита да я дръпне, което беше трудно, защото тя нямаше дръжка или ръчка. — О, как се отваря това?
— Помоли я — отвърна спокойно Кучето. — Няма смисъл да блъскаш.
Лираел въздъхна раздразнено, пое дълбоко въздух и се насили да каже:
— Моля те, отвори се, врата.
Вратата сякаш размишляваше известно време, после бавно се завъртя навътре, като даде достатъчно време на Лираел да се отдръпне. Оттатък се чу ревът на реката, съпроводен от хладен бриз, който развя злощастно опърлената й коса. Вятърът донесе и още нещо — нещо, което привлече вниманието на Кучето, макар че Лираел не можеше да определи какво е.
— Хммм — каза Кучето, като извърна едното си ухо към вратата и осветения с магия на Хартата мост зад нея. — Хора. Клеър. Навярно дори и една леля.
— Леля Кирит! — възкликна Лираел и нервно подскочи. Заоглежда се като обезумяла, търсейки друг изход. Ала нямаше откъде другаде да минат, освен през хлъзгавия, заливан от реката мост. А вече виждаше ярките светлини на Хартата по Разседа, светлини, замъглени от мъглата и пръските на реката.
— Какво ще правим? — попита тя, но въпросът й отекна в стаята, заемайки мястото на отговора. Лираел бързо погледна назад, но там нямаше и следа от Падналото куче. То просто бе изчезнало.
— Куче? — прошепна Лираел, а очите й оглеждаха стаята, докато сълзите замъгляваха зрението й. — Куче? Не ме оставяй точно сега.
Кучето и преди си беше отивало, когато можеше да бъде видяно от хора, и всеки път, когато го правеше, Лираел таеше тайния страх, че нейният единствен приятел може би никога няма да се върне. Тя усети как познатият страх се надига в стомаха й, присъединявайки се към страха, който бе изпитала от наученото. Страх от тайното знание, което усещаше да кипи и пари в книгата, която държеше под мишница. Това беше знание, с което не желаеше да разполага, защото то не принадлежеше на Клеър.
По бузата й се спусна една сълза, но тя бързо я избърса. Леля Кирит нямаше да има удоволствието да я види да плаче, реши и наклони главата си, за да спре другите сълзи. Леля Кирит сякаш винаги очакваше най-лошото от Лираел, подозираше, че тя е способна на ужасни престъпления, и няма да стигне далече. Лираел чувстваше, че всичко е заради това, че не беше истинска Клеър, макар че някаква част от съзнанието й беше длъжна да признае, че леля Кирит се държеше така с всеки, който се отклонява от нейните глупави норми.
Лираел гордо остана с наклонена глава, докато направи първата крачка по моста, когато се налагаше да погледне надолу, към неясната мъгла и бързо течащата вода. Без масивното, четириного тяло на Кучето до себе си, мостът й се стори много, много по-страшен. Лираел направи една крачка, препъна се, а после се олюля. За миг помисли, че ще падне, и панически се приведе на четири крака. „Книгата за забравата и спомените“ помръдна, докато тя се движеше, и едва не падна от ризата й. Ала Лираел я напъха обратно вътре и започна да пълзи по тесния мост.
Въпреки че пълзеше, това отнемаше цялата й концентрация, и тя не погледна нагоре, почти докато не прекоси моста. Освен това, сега осъзнаваше болезнено, че косата й е изгоряла, а дрехите й са напълно подгизнали от пръските, които продължаваха да преливат над моста. А и беше боса.