— Ще се натъкнеш на много изпитания по път, който не мога да видя, ала никога няма да забравиш, че си Дъщеря на Клеър. Може би няма да виждаш, но ще помниш. И в своите спомени ще видиш скритото минало, което пази тайните на бъдещето.
При тези думи Лираел потръпна, защото от устата на Санар бе излязла истината на пророчеството, а очите й блестяха със странен леден блясък.
— Какво разбираш под големи изпитания? — попита Лираел, когато и последният отзвук от думите на Санар изчезна, потопен сред рева на реката.
Санар поклати глава и се усмихна, а видението бе изчезнало. Неспособна да проговори, тя погледна сестра си, която продължи:
— Когато те видяхме тук тази вечер, ние те видяхме и другаде, на място, което безуспешно се мъчим да видим от толкова много години — каза Риел. — При Червеното езеро, в лодка от тръстика. Слънцето беше високо и ярко, затова разбрахме, че е лято. Изглеждаше съвсем като сега, затова разбрахме, че ще бъдеш там през предстоящото лято.
— С теб ще има млад мъж — продължи Санар. — Болен или ранен мъж, който кралят ни помоли да потърсим. Не знаем къде точно се намира сега, нито как и кога ще дойде при Червеното езеро. Той е заобиколен от сили, които замъгляват нашето зрение, и неговото бъдеще е обвито в мрак. Ала със сигурност знаем, че се намира в някаква огромна и ужасна опасност. Опасност не само за него, но и за всички нас, за Кралството. И той ще бъде с тебе, в тръстиковата лодка, в разгара на лятото.
— Не разбирам — прошепна Лираел. — Какво общо има това с мене? Искам да кажа, Червеното езеро, този мъж и всичко останало? Та аз съм просто втори помощник-библиотекар! Какво общо имам с това?
— Не знаем — отвърна Санар. — Виденията са откъслечни и върху страниците на евентуалното бъдеще се простира тъмно петно, подобно на разлято мастило. Знаем само, че този мъж е много важен, за добро или зло, и те видяхме до него. Според нас трябва да напуснеш Глетчера. Трябва да отидеш на юг и да откриеш тръстиковата лодка на Червеното езеро, а също и мъжа.
Лираел гледаше устните на Санар, които все още се движеха, ала не чуваше никакъв звук, освен рева на реката. Звукът на водата, която бушуваше, за да се освободи от планината, да потече нататък, към някаква далечна и непозната земя.
„Изхвърлят ме, помисли си Лираел. Не притежавам зрението, станах твърде голяма, и те ме изхвърлят…“
— Получихме още едно видение за мъжа — казваше Санар, когато Лираел възвърна слуха си. — Ела, ще ти го покажем, за да го познаеш когато се наложи, и да научиш нещо за опасността, в която се намира. Но не тук — трябва да се качим в обсерваторията.
— Обсерваторията! — възкликна Лираел. — Но аз не съм… не съм се пробудила…
— Зная — каза Риел и хвана ръката й, за да я поведе нататък. — Трудно ти е да погледнеш съкровеното си желание, когато не го притежаваш. Ако опасността не беше толкова голяма, или някой друг можеше да поеме този товар, нямаше да настояваме. Ако видението не беше от това място, което ни убягва, навярно бихме могли да ти го покажем и другаде. Ала сега се нуждаем от силата на обсерваторията, както и от цялата сила на Стражата.
Те се върнаха обратно по Разседа, а Санар и Риел вървяха от двете страни на покорната Лираел. За миг Лираел усети онова, което Кучето бе нарекло усещане за смърт, някакъв натиск от всички мъртви Клеър, погребани из Разседа, но не му обърна внимание. Сякаш някой, намиращ се много далече, викаше името на някой друг. Единственото, за което можеше да мисли бе, че я принуждават да замине. Щеше да бъде отново сама, защото Падналото куче може би нямаше да дойде. Кучето навярно дори не би могло да съществува извън пределите на Глетчера, като някакво привидение, което не може да напусне ограниченията си.
По средата на пътя из Разседа, към вратата, през която бе дошла, Лираел с изненада видя дълъг леден мост, прокаран над дълбините. Клеър вървяха по него, а после влязоха в дълбок вход на пещера от другата страна на Разседа. Риел забеляза изражението й и обясни:
— Име много пътища от и към обсерваторията, когато се наложи. Този мост ще се разтопи, когато всички го прекосим.
Лираел кимна мрачно. Винаги се бе питала къде точно се намира обсерваторията и неведнъж се бе опитвала да я открие. Много пъти си бе мечтала как намира пътя дотам, а вътре открива своето зрение. Ала всички тези мечти сега бяха унищожени.
Отвъд моста, входът на пещерата водеше към грубо изкопан тунел, който беше доста стръмен. Беше трудно да се върви, на Лираел й беше горещо и бе останала без дъх, когато тунелът най-сетне стана равен. Тогава Риел и Санар спряха, а Лираел избърса потта от очите си, преди да се огледа наоколо. Камъните бяха останали зад гърба им. Сега наоколо нямаше нищо друго, освен лед, син лед, отразяващ светлините на Хартата, които Клеър носеха. Бяха стигнали до сърцето на Глетчера.