В леда имаше издълбана врата, от чиито две страни стояха стражи в пълно бойно снаряжение. Лицата им бяха сурови под отворените шлемове. Единият носеше брадва, която блестеше от символи на Хартата, а другият — меч, който лъщеше по-силно от светлините и хвърляше хиляди миниатюрни отражения върху леда. Лираел се втренчи в стражите, защото те очевидно бяха Клеър, ала непознати за нея — нещо, което бе смятала за невъзможно досега. На Глетчера имаше по-малко от три хиляди Клеър, а тя бе живяла тук през целия си живот.
— Виждам ви, Глас на Деветдневната стража — каза жената с брадвата, като говореше със странен и официален тон. — Можете да преминете. Но другата с вас не се е пробудила. Според древните закони, не бива да й се разрешава да види тайните пътища.
— Не ставай глупава, Еримел — каза Санар. — Какви древни закони? Това е Лираел, дъщерята на Ариел.
— Еримел? — прошепна Лираел, взирайки се в суровото лице, грубо очертано от краищата на шлема й. Еримел бе постъпила в разузнаването преди шест години и оттогава никой не я бе виждал. Лираел си мислеше, че Еримел е загинала при нещастен случай и тя е пропуснала нейното сбогуване, както бе пропускала толкова много други събития, налагащи да облече синята туника.
— Законите са недвусмислени — каза Еримел със същия неумолим глас, макар че Лираел я видя да преглъща нервно. — Аз съм стражът с брадвата. Трябва да завържете очите й, ако желаете да премине.
Санар изсумтя и се обърна към другата жена.
— А какво ще каже стражът с меча? Не ми казвай, че си съгласна?
— Да, за жалост — отвърна другата жена, за която Лираел си даде сметка, че е много по-възрастна. — Законът е категоричен. Гостите трябва да бъдат с превързани очи. Всеки, който не е пробудила се Клеър, е гост.
Санар въздъхна и се обърна към Лираел. Ала Лираел вече бе свела глава, за да прикрие унижението си. Тя бавно развърза забрадката си, сгъна я в тясна ивица и я омота около главата си, скривайки очите си. Зад нежната тъмнина на тъканта тя плачеше тихо, а превръзката попиваше сълзите й.
Санар и Риел отново я хванаха за ръка и Лираел долови съчувствието в допира им. Беше още по-лошо от времето, когато бе на четиринайсет и стоеше сама в синята си туника, понесла публичния позор от това, че не е Клеър. Сега бе безвъзвратно определена като аутсайдер. Изобщо не беше Клеър, каквато и да било Клеър. Бе просто гост.
Тя зададе само два въпроса, когато Риел и Санар я поведоха из нещо, наподобяващо сложен, заплетен като лабиринт коридор.
— Кога трябва да тръгна?
— Днес — отвърна Риел и накара Лираел да спре, за да я подготви за поредния остър завой, като леко побутваше лакътя й, докато поеме в правилната посока. — Ще рече, колкото се може по-скоро. Подготвят лодка за теб. Ще я омагьосат така, че да те заведе по Ратерлин до Куър. Оттам може би ще успееш да намериш някакви полицаи или дори някой от охраната да те ескортира до Едж, на самото Червено езеро. Пътуването би трябвало да е кратко и скучно, макар че ни се щеше да видим част от него предварително.
— Сама ли трябва да замина?
Лираел не можеше да вижда, ала усети, че Санар и Риел се споглеждат, докато безмълвно се разбират коя да отговори. Накрая Санар каза:
— Видели са те сама, затова се боя, че така трябва да заминеш. Ще ми се да беше различно. Щяхме да те качим на Хартиеното крило, ала всички Хартиени крила са видени другаде, така че трябва да е по реката.
Сама. Дори без приятеля си, Падналото куче. Нямаше особено значение какво ще се случи с нея сега.
— Тук долу има стъпала — каза Риел и отново накара Лираел да спре. — Около трийсет, струва ми се. После ще пристигнем в обсерваторията и можеш да свалиш превръзката си.
Лираел механично пое с двете сестри по стъпалата. Беше обезпокоително да не може да вижда накъде вървят краката й, и някои от стъпалата й се сториха по-ниски от другите. На всичко отгоре навсякъде около тях се чуваше странно шумолене, а от време на време шепот или сподавени разговори.
Най-сетне стигнаха до приземния етаж и изминаха шест стъпала напред. Санар й помогна да свали превръзката си.
Светлината бе първото нещо, което Лираел забеляза, а след това и гъстите редици Клеър, застанали безмълвно в своите бели, шумолящи роби. Тя се намираше в центъра на огромна пещера, издълбана изцяло от лед, необятна пещера, колкото Голямата зала, която така добре познаваше и ненавиждаше. Навсякъде светеха светлините от магията на Хартата, отразени от многобройните фасети в леда, така че наоколо нямаше и следа от мрак.