Лираел инстинктивно сведе очи, когато видя всички останали Клеър, за да не срещне ничий поглед. Ала когато предпазливо надникна иззад прикритието на падналата си обгорена коса, тя видя, че не гледат нея. Всички гледаха нагоре. Проследи погледите им и видя, че наклоненият таван беше безупречно гладък и равен, един огромен къс прозрачен лед, почти като някакъв необятен матов прозорец.
— Да — каза Санар, забелязала погледа на Лираел. — Ето там насочваме нашето зрение, за да могат всички фрагменти от видението да се слеят в едно и всички да го видят.
— Смятам, че можем да започваме — заяви Риел, поглеждайки към гъстите, притихнали редици от Клеър. Почти всички пробудили се Клеър присъстваха, за да станат част от Хиляда петстотин шейсет и осмата стража. Бяха се подредили в поредица от разширяващи се кръгове около малката централна зона, където стояха Лираел, Санар и Риел, подобно на някаква странна концентрична овощна градина с бели дървета, родили плодове от сребро и лунен камък.
— Да започваме! — извикаха Санар и Риел, вдигнаха жезлите си и ги удариха един в друг като мечове. Лираел подскочи, когато цялото събрало се множество от Клеър извика в отговор — силен рев, който усети чак в костите си.
— Да започваме!
Клеър от най-близкия кръг съединиха ръцете си едновременно и започнаха да пляскат с тях, като по време на военна строева подготовка. После следващият кръг направи това, после и следващият — вълна от движения, която се разля от центъра към най-отдалечения кръг в обсерваторията, докато всичко отново утихна.
— Да видим! — извикаха Санар и Риел и отново удариха жезлите си. Този път Лираел бе подготвена за последвалия вик, но не и за магията. От ледения таван сякаш извираха символи на Хартата, които се разляха сред Клеър от първия кръг, докато станаха толкова много, че преляха и се понесоха към следващия кръг, а после към съседния. Символи на Хартата, които обгръщаха като гъста златиста мъгла телата и ръцете на Клеър.
Лираел гледаше как магията се разраства, докато преминава през всеки кръг и как обгръща телата на братовчедките й. Виждаше символите на Хартата, усещаше магията в пулсиращото си сърце, жадуваше за нея. Ала тя остана чужда за нея, някак извън нея, както никоя друга магия на Хартата не й се беше изплъзвала досега.
После най-външният кръг от Клеър престана да пляска и жените протегнаха ръцете си към високия леден таван. От тях във въздуха се понесоха символи, устремени нагоре като златен прашец, уловен от лъчите на слънцето. Когато той достигна леда, се разля върху него, сякаш беше лъскава боя, а таванът — празно платно, очакващо да се изпълни с живот.
Всички останали кръгове го последваха един след друг, докато цялата призована магия се издигна и изпълни огромния леден таван с кръжащи символи на Хартата. Те се взираха в тях, изпаднали в транс, и Лираел видя как очите им се движат, сякаш всички гледаха нещо горе. Ала тя не видя нищо, нищо, освен вихъра от магия, която й бе непонятна.
— Погледни — каза тихо Риел и жезълът, който държеше, внезапно се превърна в бутилка от яркозелено стъкло.
— Научи — изрече Санар и размаха жезъла си непосредствено над главата на Лираел.
След това Риел изля съдържанието на бутилката над Лираел. Ала когато течността прелетя над главата й, жезълът на Санар я превърна в лед. Пласт от чист, прозрачен лед, който увисна хоризонтално във въздуха, точно над главата й.
Санар удари този леден къс с жезъла си и той започна да свети с наситена, успокояваща синя светлина. Тя отново го удари и синьото се разля в ъглите на стаята. Лираел се взираше в него, а след това през него, и докато го правеше, осъзна, че този странен окачен леден къс й помага да вижда онова, което виждаха Клеър. Безразборните шарки по ледения таван над главата й започваха да придобиват форма. Стотици, навярно дори хиляди миниатюрни картини се сливаха, за да образуват една по-голяма картина, подобно на картинните мозайки, с които си играеше като малка.
Картината показваше мъж, стъпил с крак върху една скала, както вече виждаше Лираел. Той гледаше нещо долу.
Изпълнена с любопитство, тя проточи шия, за да вижда по-добре. От това й се зави свят за миг, а после й се стори, че се издига нагоре, през синия леден къс, право към тавана, и се слива с видението. Последва син проблясък и някакъв допир, който я накара да потръпне — и тя беше там!
Стоеше до мъжа. Чуваше стържещото, болезнено дишане, долови леката миризма на пот, усети горещината и влагата на летния ден.