Освен това долови отвратителната поквара на Свободната магия, по-силна и по-злостна, отколкото изобщо някога беше допускала, по-силна дори от спомена й за стилкън. Толкова силна, че съдържанието на стомаха й се надигна в гърлото й и се наложи да го потисне, а пред очите й заиграха точици.
Глава тридесета
Никълъс и ямата
Той беше млад, видя Лираел, приблизително на нейната възраст. Деветнайсет или двайсет. И видимо болен. Беше висок, но прегърбен, сякаш някаква постоянна болка разкъсваше стомаха му. Русата му, разрошена коса бе чиста, ала висеше като мокра връв. Кожата му беше твърде розова около бузите и сива при устните и очите, които бяха сини, но помръкнали. Той небрежно държеше чифт тъмни очила в едната си ръка, омотани с връв, а едното зелено стъкло бе напукано и осеяно с точици.
Стоеше на някакъв изкуствен хълм с небрежно изсипана пръст, и се взираше с късогледите си очи към една дълбока яма, зейнала в земята. Ямата — или онова, което се намираше в нея, — беше основният източник на Свободна магия, от която на Лираел й се гадеше, дори във видението. Тя усещаше пулсиращите вълни на магията, излъчвани от разораната пръст, студени и ужасни, разяждащи костите й и дълбаещи зъбите й.
Очевидно ямата бе изкопана наскоро. Диаметърът й беше поне колкото този на Долната трапезария, която побираше четиристотин души. По краищата й се виеше спираловидна пътека, която се губеше в мрачните дълбини. Лираел не виждаше колко е дълбока, ала там имаше хора, които изнасяха кошове с кал и камъни или се връщаха долу. Мудни, уморени хора, които й се сториха доста странни. Дрехите им бяха мръсни и изпокъсани, ала въпреки това Лираел видя, че кройката и цветът им се различаваха от всички останали, които бе виждала досега. И почти всички носеха сини шапки, или превързаните остатъци от сини забрадки.
Лираел се запита как, по дяволите, успяват да работят сред разяждащата поквара на Свободната магия наоколо и ги огледа по-внимателно. После ахна и опита да отстъпи назад, ала видението не й позволи.
Това не бяха хора. Бяха мъртви. Тя вече ги усещаше, усещаше хладната тръпка на смъртта някъде наблизо. Тези работници бяха мъртви ръце, поробени по волята на някой некромант. Сините шапки скриваха незрящите очни ябълки, сините забрадки крепяха разлагащите се глави.
Лираел потисна инстинктивното си желание да повърне и бързо погледна младия мъж до себе си, уплашена, че той навярно е некромантът и може да я види по някакъв начин. Ала на челото му нямаше знак на Хартата, нито цял, нито опорочен от Свободната магия. Челото му беше чисто, като се изключеха мръсните капчици пот, уловили праха във въздуха; а и нямаше и следа от звънци.
Сега той гледаше нагоре, към небето, и поклащаше някакъв метален предмет на китката си. Навярно това бе някакъв ритуал, помисли си Лираел. Изведнъж й стана жал за него и усети странен импулс да докосне извивката на шията му, там, където се съединяваше с ухото, само с върха на пръстите си. Дори понечи да протегне ръка, но й беше напомнено къде — и коя — беше, едва когато той проговори.
— По дяволите! — промърмори той. — Защо нищо не работи?
Мъжът свали ръката си, но продължи да гледа нагоре. Лираел също погледна и видя тъмните буреносни облаци, които се събираха, ниски и надвиснали. Проблесна светкавица, но нямаше никакъв хладен повей на вятъра, никакъв намек за дъжд. Само горещината и светкавицата.
После, без предупреждение, една заслепяваща мълния падна в ямата, озарявайки мрачните й дълбини с нажежена до бяло ярка светлина. В този миг Лираел видя как стотици мъртви ръце копаят — онези от тях, които разполагаха с инструменти, копаеха с тях, а останалите използваха собствените си разлагащи се ръце. Те не обърнаха внимание на мълнията, която изгори и превърна във въглени неколцина от тях, нито се впечатлиха от оглушителния тътен, който прозвуча почти по същото време.
След няколко секунди първата мълния бе последвана от втора, която явно падна на същото място. После се чу нова и още една, а гръмотевиците не секваха, разтърсвайки земята под краката на Лираел.
— Четири за близо петдесет секунди — каза си мъжа. — Зачестяват. Хедж!
Лираел не разбра смисъла на последната дума, докато един мъж не излезе от ямата и не помаха с ръка.
Слаб, оплешивяващ мъж, облечен в кожена ризница, със стоманени пластини по гърлото, лактите и коленете, покрити със злато и червен емайл. От едната му страна висеше меч, а през гърдите минаваше пояс със звънци, чиито дръжки от черен абанос се подаваха от червените кожени кесии. По дървото и кожата играеха преиначени символи на Хартата, оставяйки огнени следи.