Дори и от толкова далече, от него се носеше миризмата на кръв и нагорещен метал. Очевидно това беше некромантът, чиито слуги бяха мъртвите ръце — или един от некромантите, защото на мястото имаше много мъртви. Но не това беше източникът на Свободната магия, която изгаряше устните и езика на Лираел. В дълбините на ямата се спотайваше нещо много по-опасно от него.
— Да, господарю Никълъс? — извика мъжът. Лираел забеляза, че той помаха на двама от мъртвите ръце, които го последваха обратно надолу в сенките, сякаш не искаше да се виждат твърде ясно.
— Светкавиците зачестяват — каза младият мъж, за който Лираел разбра, че се казва Никълъс. Ала що за мъж — без знака на Хартата — един некромант би наричал „господарю“?
— Сигурно наближаваме — добави той, а гласът му стана по-дрезгав. — Попитай хората дали ще работят извънредно тази нощ.
— О, ще работят! — извика некромантът, смеейки се на някаква своя шега. — Искате ли да слезете?
Никълъс поклати глава. Наложи се няколко пъти да прочисти гърлото си, преди да извика в отговор:
— Отново… отново ми е зле, Хедж. Ще полегна в палатката си. По-късно ще погледам. Но трябва да ме повикаш, ако откриете нещо. Според мен ще бъде метал. Да, лъскав метал — продължи той, вперил поглед напред, сякаш го виждаше пред себе си. — Две лъскави метални полукълба, и двете по-високи от човешки ръст. Трябва да ги намерим бързо. Бързо!
Хедж леко сведе глава, но не отвърна. Излезе от ямата и се отдалечи от нея до купа с отпадъци, върху който стоеше Никълъс.
— Кой е този с тебе? — извика Хедж, като посочи с пръст.
Никълъс погледна към мястото, което сочеше, но не видя нищо, освен заревото от светкавицата и образа на двете лъскави полусфери — образ, който виждаше непрекъснато, докато беше буден, сякаш бе запечатан в мозъка му.
— Никой — промърмори той, гледайки право в Лираел. — Никой. Но това ще бъде велико откритие…
— Шпионин! Ще изгориш в краката на моя господар!
От ръцете на некроманта лумнаха огньове и плъзнаха по земята, червени пламъци, обвити в черен, задушаващ дим. Те се спуснаха по хълма като светкавица, право към Лираел.
В същото време тя видя как очите на Никълъс внезапно се спират върху нея. Той протегна ръка за поздрав и каза:
— Здравейте! Но предполагам, че това е просто поредната халюцинация.
После нечии ръце сграбчиха раменете й и я издърпаха обратно в обсерваторията, когато червеният огън достигна мястото, където беше стояла и се извиси в тесен стълб от огнена разруха и наситено черен дим.
Ледът се строши и Лираел примигна. Когато отвори очи, отново стоеше между Санар и Риел, сред локва от натрошени ледени късове и парчета син лед, покрили главата и раменете й.
— Ти видя — каза Риел. Това не беше въпрос.
— Да — отвърна Лираел, ужасно разтревожена, както от преживяното видение, така и от видяното. — Това ли означава да притежаваш зрението?
— Не съвсем — отвърна Санар. — Обикновено виждаме в кратки промеждутъци, откъслечни фрагменти от много различни етапи от бъдещето, и всички са много объркани. Само когато сме заедно, по време на Стражата, тук, в обсерваторията, можем да обединим видението. Дори и тогава, само онази, която стои на твоето място, вижда всичко.
Лираел се замисли за това и отново проточи врат, а ледът се търколи по шията под ризата й. Високият таван отново се бе превърнал в парче лед. Тя отново погледна надолу и видя, че всички Клеър си тръгват безмълвно и без да поглеждат назад. Външният кръг се бе разотишъл, преди изобщо да забележи, а сега следващият образуваше една редица, и жените излизаха през друга врата. Очевидно в обсерваторията има много изходи, помисли си Лираел. Скоро и тя самата щеше да излезе през някой от тях, без да се завърне повече.
— Какво — поде Лираел, полагайки усилия да мисли за видението, — какво се очаква да направя?
— Не знаем — каза Риел. — От няколко години безуспешно се опитваме да видим района около Червеното езеро. После, съвсем ненадейно видяхме теб в стаята долу, видението, което ти показахме, а после зърнахме теб и мъжа в една лодка нагоре по езерото. Между всички тези видения очевидно има някаква връзка, но не успяхме да видим повече.
— Този мъж Никълъс е ключът към всичко — каза Санар. — Смятаме, че когато го намериш, ще разбереш какво да направиш.
— Но той е некромант! — възкликна Лираел. — Те разкопават нещо ужасно! Не трябва ли да уведомим Абхорсен?
— Изпратили сме съобщения, но Абхорсен и кралят са в Анселстиер, където се надяват да предотвратят някакъв проблем, който навярно също има връзка с онова нещо в ямата. Освен това сме уведомили Елимер и нейния сърегент, и е възможно и те двамата да реагират, може би съвместно с принц Самет, бъдещият Абхорсен. Ала каквото и да направят, ние знаем, че ти си тази, която трябва да открие Никълъс. Това изглежда като дребна работа, зная, среща между двама души на едно езеро. Ала то е единственото бъдеще, което сме в състояние да видим сега, а всичко останало е скрито от нас. Това е единствената надежда да предотвратим катастрофата.