— А ние за момента сме Гласът на Клеър — отвърнаха в унисон Санар и Риел, като изправиха жезлите, които продължаваха да държат. — Поверили са ни правомощията на Деветдневната стража. Нима оспорваш правата ни, Кирит?
Кирит ги погледна, опита да поеме дъх още по-дълбоко, и не успя, а въздухът със свистене напусна дробовете й, като на настъпена жаба. Очевидно това бе признание за тяхната власт, макар и не много почтително.
— Отиди да вземеш нещата, от които имаш нужда, Лираел — каза Санар, докосвайки я по рамото. — Скоро трябва да слезем при лодката. Кирит, дали е възможно да поговорим навън?
Лираел кимна уморено и отиде до скрина, в който държеше дрехите си, докато другите излязоха навън и затвориха вратата. Без да поглежда, тя бръкна вътре. Ръката й се удари в нещо твърдо, а пръстите й го сграбчиха, преди да го погледне и тихо да ахне, разпознавайки го. Това бе старата скулптура на озъбеното куче, която бе намерила в стаята със стилкън, и която беше изчезнала, когато се появи Падналото куче.
Лираел я притисна силно към гърдите си за миг и някаква слаба надежда си проби път през умората. Това не беше Кучето, но беше намек, че то може да бъде повикано отново. Усмихната тя пъхна статуетката в джоба на една чиста жилетка, като се увери, че муцунката му от талк не се вижда. Сложи Тъмното огледало в същия джоб, а панфлейтите в другия, и премести „Книгата за спомените и забравата“ в една малка чанта, която изглеждаше направена точно за нея. Мишката с часовников механизъм за спешни случаи сложи в ъгъла на скрина, а след това и свирката. Нито един от двата предмета нямаше да й бъде от полза там, където отиваше.
Докато се обличаше и набързо се изкъпа, благодарна за по-голямата стая, в която се бе преместила на осемнадесетия си рожден ден, Лираел реши напълно да смени дрехите си, да облече нещо, което не я идентифицира като Клеър. Ала когато дойде време да се облича, тя отново си сложи униформата на втори помощник-библиотекар. Точно такава беше, каза си тя. Беше си извоювала правото да носи червената жилетка. Никой не можеше да й го отнеме, макар да не беше истинска Клеър.
Тъкмо бе пъхнала чифт резервни дрехи в наметалото си и се чудеше дали да вземе тежкото си вълнено палто и за вероятната полза от него през късната пролет и лятото, когато на вратата се почука и веднага след това влезе Кирит.
— Не исках да кажа нещо лошо за майка ти — каза тя от вратата; звучеше усмирена. — Ариел беше по-малката ми сестра и аз я обичах много. Но тя беше чудата, ако ме разбираш, и склонна да създава проблеми. Все се забъркваше в разни каши… е… не ми е било лесно, още повече че бях надзирател й трябваше да контролирам всички. Може би не съм ти го показала… е, трудно е, когато не можеш да видиш как се чувстват останалите или какво изпитват към теб. Искам да кажа, че обичах майка ти, обичам и теб.
— Знам, лельо — отвърна Лираел, без да поглежда назад, докато хвърляше палтото си обратно в скрина. Само преди година тя би дала всичко, за да чуе тези думи, да почувства, че е част от останалите. Сега беше твърде късно. Напускаше Глетчера, както бе направила и майка й преди години, изоставяйки дъщеря си на пръв поглед без да я е грижа за нея.
Но всичко това беше минало, помисли си Лираел. Мога да го загърбя, да започна живота си наново. Не изпитвам нужда да знам защо майка ми е заминала, нито кой е бил баща ми. Не желая да знам, повтори си тя.
Не желая да знам.
Ала докато казваше тези думи под носа си, съзнанието й се връщаше към „Книгата за спомените и забравата“ в чантата на рамото й и флейтите и Тъмното огледало в джобовете на палтото й.
Тя не желаеше да научи какво се е случило в миналото. Ала докато бе сама сред общността на Клеър заради невъзможността й да вижда бъдещето, сега беше самотна по друг начин. В някакво извратено преиначаване на всичките й мечти и надежди, сега получаваше тъкмо обратното на това, за което копнееше сърцето й.
Защото с помощта на Тъмното огледало и новооткритите си познания, тя можеше да вижда в миналото.
Глава тридесет и първа
Глас сред дърветата
Скрит на сто метра в покрайнините на гората, принц Самет лежеше като мъртвец, проснат на мястото, където бе паднал от коня си. На единия му крак имаше коричка от засъхнала кръв, а зелените листа на храстите около него, които се полюшваха от вятъра, бяха опръскани с тъмночервени петна. Само ако човек се вгледаше много отблизо, би установил, че все още диша.
Спраут, по-спокойна от очакваното, пасеше тихо наблизо. Ушите й помръдваха от време на време, а главата й се вдигаше, ала през целия дълъг ден нищо не смути самодоволното й преживяне.