В късния следобед, когато сенките бавно запълзяха изпод дърветата, за да се удължат и да се слеят в едно, вятърът се усили и намали горещината на този ден от късната пролет. Той духаше над Сам, наполовина покривайки го с листа, клонки, пометени по пътя паяжини, умрели бръмбари и крехки тревички.
Една тънкостебла трева заседна в носа му и остана там, гъделичкайки ноздрата му. Тя шумолеше и помръдваше напред-назад, но не се помести. В отговор на това носът на Самет се сбърчи, после отново и накрая той кихна силно.
Принцът се събуди. В началото реши, че е пиян и страда от махмурлук. Устата му бе пресъхнала и той долови неприятната миризма на собствения си дъх. Главата го болеше непоносимо, а краката — още повече. Сигурно бе припаднал в нечия градина, а това беше крайно смущаващо. Само веднъж досега се бе напивал толкова много и не би пожелал да повтори.
Понечи да извика, но едва когато сухият, жален грачещ звук излезе от устата му, си припомни какво се бе случило.
Беше убил двама полицаи. Мъже, които се опитваха да си вършат работата. Мъже, които имаха съпруги, семейства. Родители, братя, сестри, деца. Навярно бяха излезли от домовете си онази сутрин, без да очакват тази внезапна смърт. Навярно съпругите им и сега ги очакваха да се приберат у дома за вечеря.
Не, помисли си Самет, като се повдигна, за да погледне през мъгла червената светлина на залязващото слънце, която се процеждаше през дърветата. Бяха се спречкали рано сутринта. Съпругите им вече знаеха, че техните мъже няма да се приберат никога.
Той бавно се изправи още малко, отърсвайки от дрехите си падналите от дърветата листа и клонки. Трябваше да се отърси и от чувството за вина, поне засега. Налагаше се да го направи, за да оцелее.
Най-напред трябваше да среже крачола на панталона си и да огледа раната. Смътно си спомняше, че е направил заклинанието, което несъмнено бе спасило живота му, ала раната все още бе уязвима и можеше да се отвори отново. Трябваше да я превърже, защото бе твърде отпаднал, за да направи ново лечебно заклинание.
След това все някак щеше да се изправи. Да стане, да улови вярната Спраут и да язди навътре в гората. Беше малко изненадан, че още не е открит от местната полиция. Освен ако не бе оставил по-объркваща следа, отколкото подозираше, или ако не чакаха да пристигне подкрепление, преди да започнат да издирват човека, когото смятаха за убиец-некромант.
Ако полицаите — или още по-лошо, гвардията, — го откриеха сега, щеше да се наложи да им каже кой е, реши Сам. А това щеше да доведе до позорно завръщане във Велизар, където щеше бъде съден от Елимер и Джал Орън. Това със сигурност щеше да доведе до публично опозоряване и обезчестяване. Единствената друга алтернатива щеше да бъде позорното потулване на ужасното му деяние.
И двете ситуации биха били непоносими. Щеше да му бъде прекалено трудно да понесе разочарованието, което вече си представяше изписано по лицата на своите родители. Без съмнение и неговата неспособност да стане бъдещ Абхорсен щеше да излезе наяве, и те щяха съвсем да се отчаят от него.
По-добре беше да изчезне. Да навлезе в гората и да се скрие, докато се възстанови, а после да продължи към Едж с нов магически образ, защото беше сигурен, че Ник все така се нуждае от помощ. Поне това щеше да успее да стори. Дори Ник не би могъл да се забърка в по-големи неприятности от тези, в които той самият бе затънал.
Вземането на решения се оказа по-лесно от тяхното осъществяване. Спраут му се дърпаше, разширявайки ноздри, когато опитваше да хване юздите й. Не й харесваше миризмата на кръв, нито болезнените стонове, които Сам надаваше от време на време, когато случайно стъпеше върху ранения си крак.
Накрая той успя да я натика в нещо като задънена улица сред гората, на място, където три дървета възпираха по-нататъшното й отстъпление. Яхването се оказа поредното предизвикателство. Болката го разкъса, когато преметна единия си крак, охкайки.
Сега се оказа изправен пред друг проблем. Стъмваше се бързо, а той нямаше представа накъде да отиде. Цивилизацията и всички нейни блага се намираха на изток, север и запад, ала той не се осмеляваше да потегли, преди да събере достатъчно сили, за да направи още едно заклинание, което да промени външния им вид. На запад имаше много горски пътеки със съмнителна полза и посока. Някъде из вътрешността на гората сигурно имаше селища или самотни къщички, но той не можеше да посети и тях, без да рискува своята безопасност.
И което беше още по-лошо, беше му останала само една манерка с вчерашна вода, къс много клисав хляб и парче осолено говеждо, провизиите му за спешни случаи, ако му се доядеше между хановете. Джинджифиловите кейкове беше изял отдавна по пътя.