Заваля, защото вятърът беше докарал облаци откъм морето — просто леко пролетно преваляване, но то бе достатъчно да накара Сам да започне да ругае и да се бори с дисагите, опитвайки се да извади наметалото си. Ако, освен нараняванията си и настинеше, никой не би могъл да каже какво ще стане с него. Най-вероятно щеше да се озове в някой гроб в гората, помисли си той мрачно, при това не изкопан от човешки ръце. Просто могила от донесени от вятъра отломки и съчки, съединени от тревата, растяща около окаяните му останки.
Тъкмо размишляваше за злощастното си бъдеще, когато пръстите му, подръпвайки наметалото, напипаха кожа и студен метал вместо вълна. Той мигновено отдръпна ръката си, а върховете на пръстите му се вкочаниха и вече посиняваха. Когато разбра какво е докоснал току-що, той се преви над седлото и нададе силен вик на отчаяние и страх.
„Книга за мъртвите“. Беше я оставил в работната си стая, но тя бе отказала да бъде изоставена. Съвсем като звънците. Никога нямаше да се отърве от тях, дори и ранен и сам в тази тъмна гора. Те щяха да го следват навеки, дори и в самата смърт.
Тъкмо се канеше да избухне в плач, когато от мрака сред дърветата се чу глас:
— Малко изгубено принцче, плачещо в гората? Мислех си, че си твърд като стомана, принц Самет. И все пак, аз често греша.
Гласът подейства като електрически ток върху Самет и Спраут. Принцът се изправи върху седлото, изохка от болка, и опита да измъкне меча си. Спраут, не по-малко изненадана, подскочи напред в мигновен галоп, криволичейки сред дърветата без да мисли за своя ездач и ниско надвисналите клони.
Конят и неговият ездач препускаха нататък сред какофония от чупещи се клони, викове и цвилене. Те продължиха по този начин поне петдесет метра, преди Самет да овладее Спраут и да успее да я обърне назад, в посоката, откъдето идваше гласът.
Освен това той успя да извади и меча си. Вече беше сумрак, стволовете на дърветата изглеждаха като бледи ивици на фона на падащия мрак, опора за клоните, отрупани с листа от плътен мрак. Който… или каквото… да бе проговорило, сега лесно можеше да пропълзи към него, ала той предпочиташе да се изправи насреща му, вместо да бъде повален от някой клон, докато бяга панически.
Гласът бе прозвучал неестествено. Той бе доловил Свободната магия в него, но и нещо друго. Не беше мъртво създание — не, не и това. Ала би могло да бъде някой стилкън или маргрю, духове на Свободната магия, които понякога жадуваха за вкуса на живота. Сега му се щеше да беше прочел книгата, която му бяха подарили за рождения ден, онази за възпирането, от Мъркейн.
Нещо изшумоля сред листата на най-близкото дърво и Сам отново се стресна, вдигайки меча си в отбранителна позиция. Спраут се размърда неспокойно, възпирана единствено от натиска на коленете на Сам. Усилието предизвика пронизваща болка в хълбока му, но той не освободи хватката си.
Нещо несъмнено се движеше, движеше се по ствола на дървото — ето там — не, там. То подскачаше от клон на клон, движейки се зад него. Може би бяха повече от един…
Сам отчаяно се опита да посегне към Хартата, за да измъкне символите, необходими за магическо нападение. Ала беше твърде отпаднал, а болката в крака му — твърде силна и скорошна. Не успя да задържи символите в съзнанието си. Не успя да си припомни заклинанието, което искаше да направи.
Може би звънците, помисли си той в отчаянието си, когато движещото се същество помръдна отново. Ала той не знаеше как да използва звънците срещу мъртвите, да не говорим за творения на Свободната магия. Ръката му потрепери при мисълта за тях и той си припомни смъртта. В същото време в него се надигна сурова решителност. Какъвто и лош късмет да го преследваше, не можеше просто да легне и да умре. Може и да се страхува, но той беше принц, син на Тъчстоун и Сабриел, и щеше да продаде живота си толкова скъпо, колкото му позволяваха силите.
— Кой вика принц Самет? — извика той, а думите му прозвучаха сурово в тъмнеещата гора. — Покажи се, преди да съм ти направил унищожително заклинание!
— Запази си театралниченето за онези, които реагират на него — отвърна гласът, този път придружен от ослепителния блясък на две пронизващи зелени очи, отразили последните слънчеви лъчи върху един клон, високо над главата на Сам. — И се смятай за късметлия, че съм само аз. Оставил си достатъчно кръв наоколо, за да привлечеш двама хормаганти.
При тези думи от дървото скочи една малка бяла котка, изстрелвайки се от един по-нисък клон и се приземи на предпазливо разстояние от краката на Сам.